― Идваш ли?
― О, да, разбира се.
Следвам го тромаво, шумолейки из сухите листа. Да си бях сложила панталони вместо пола!
Уил ми подава ръка, когато се изкатервам по дънера. Очите му се впиват в моите. Не мога да се преструвам, че не забелязвам явното му увлечение по мен. Изглежда добросърдечен, харесвам го и несъмнено умее да се целува. Но го познавам едва от днес.
Уил изтегля настрани наръч пречупени клони, натрупани до далечния край на падналото дърво. Отскачам настрани, за да не се ожуля, да не ме полази кърлеж или нещо по-лошо. Той разчиства влажните листа край основата на ствола.
― Ще ми кажеш ли какво търсиш? ― питам.
― Това.
Уил изважда лопатка, ръждясала от влага.
― Уха! ― възкликвам без капчица ентусиазъм.
Той поклаща глава, но забелязвам как крайчецът на устните му се повдига. Разчиства още листа и клонки.
Надничам над рамото му.
― Какво търсиш?
― Ще видиш.
Изпъшква, повдигайки камък колкото малка фурна, и започва да копае.
Наблюдавам как трупа богатата почва накуп. После лопатата издрънчава.
― Наистина намери нещо!
Клякам до него и поглеждам в дупката.
Той перва комар, кацнал върху бузата му, и изцапаната му длан оставя петно върху кожата. Поглежда ме дяволито и сърцето ми затуптява. Изгребва още пръст и изважда съкровището с лопатата.
― Какво е това?
Виждам нещо квадратно, увито в брезент.
― Табакера.
― Защо е тук, сред нищото? ― питам.
― Защото аз я закопах тук.
6
― Ти ли?
Уил кимва и изтръсква пръстта от брезента.
― Исках няколко предмета да са ми под ръка, независимо в коя година ще се озова. Имам сейф в банката, но според теб може да не успея да се добера до него, когато навлезем в така наречената дигитална епоха с пароли и номера на социални осигуровки.
― О, не бях се замисляла за това.
― Всъщност си се замисляла. Ти ме предупреди да взема мерки.
Усмихвам се самодоволно.
― Браво на мен.
Той се засмива и развива брезента. Табакерата е много стара. Буквите отстрани са протрити, но с изключение на няколко ръждиви петна, кутията е доста запазена.
― Ако опитам да получа достъп до сейфа си през 1961 и съм още на осемнайсет вместо на… петдесет и една, може да възникне проблем.
Коленича до него сред листата, нетърпелива да видя какви съкровища има в табакерата.
― Хайде, отвори я! Какво криеш вътре?
Уил хваща металния капак и внимателно го повдига. Съдържанието е увито в стара кърпа. Погрижил се е да опази ценностите си. Грижливо взема вързопа и го разгъва. Виждам златен джобен часовник, сгънати на две банкноти и няколко сребърни долара.
Той изтрива мръсните си ръце в панталоните и изважда часовника.
― Беше на татко и на неговия баща преди това. Даде ми го, когато завърших гимназия.
Държи го в дланта си като в гнездо. Представям си колко болезнени спомени извиква златният часовник.
После изважда монетите.
― Сребърните долари са много ценни в бъдещето. Така ми казаха.
Поглежда ме очаквателно.
― Чувала съм го от баба ― кимвам.
Той се усмихва, сякаш е очаквал да чуе точно тези думи. Питам се дали съм му казвала същото и преди.
Уил посочва сгънат лист.
― Записал съм номера на банковите ми сметки, в случай че нещо се обърка. Те са единственият ми достъп до парите, които съм успял да спестя. Ще ми потрябват някой ден, ако се задържа на едно място.
Доста предвидливо. И аз трябва да напрегна ум и да помисля как да си улесня живота, ако продължавам да пътувам.
― Какво е това? ― посочвам малък сгънат плик.
Уил свежда глава по своя чаровен начин, който вече започвам да харесвам.
― За теб е ― казва с мелодичен глас.
― Така ли? ― изумена съм. ― Какво си ми написал?
Той поклаща глава.
― Ще го прочетеш друг път.
― Искам го сега!
Посягам към писмото, но Уил отдръпва табакерата.
― Не. Ще го прочетеш, ако се случи да не ме откриеш. Ще добавям по нещо при всяко пътуване. Ти ще проверяваш за съобщения. Аз ― също.
― Но аз се движа назад, а ти напред. Няма да получа ново съобщение!
Сърцето ми се свива от отчаяние. Сядам на стария дънер, скръствам ръце и го поглеждам свъсена. Наистина ли не разбира колко се страхувам? Ако отпътувам пак и него го няма, отново ще съм сама. Това е най-ужасното усещане, а той не ми позволява да прочета писмото.
― Може да настъпи промяна. Да поемеш напред. Не знаем ― казва Уил с окуражителен тон. ― Откриеш ли още някакво обяснение защо пътуваме, напиши ми бележка и аз ще я прочета.