Изглежда ми доста едностранчиво. Той получава вести, аз ― не.
― Това не ми харесва! Изобщо ― отсичам; сега се чувствам свързана с него, но чувството е мимолетно. Преди да се усетим, пак ще остана сама. ― Писала ли съм ти някога? ― питам, но знам, че е невъзможно.
― Да ― усмихва се смутено той.
Скачам от дървото и посягам към табакерата.
― Така ли? Дай да видя!
― Не!
Прикляквам до него и моля най-вежливо:
― Какво съм ти написала?
Надявам се милият ми тон да го убеди да ми отговори. Той отбягва погледа ми.
― Какво?
Уил се обръща към мен; лицето му е на няколко сантиметра от моето.
― Помоли ме да не ти казвам ― прошепва.
Изправям се и разпервам ръце.
― Колко глупаво!
― Не искаше да се тревожиш повече.
Изглежда тъжен, че не може да разкрие истината. Чудя се какво ли още не ми казва.
Подритвам сухите листа.
― Е, сбъркала съм. Промених си решението и искам да разбера изричам с най-авторитетния си глас.
Уил затваря табакерата, увива я грижливо в брезента и я прибира в дупката.
― Сериозна съм, Уил. Не бъди потаен. Нямаш представа колко съм ужасена!
Той ме поглежда и повдига вежди. Има представа, разбира се.
Съзирам болката в очите му.
― Ясно ти е всъщност. Говори тогава! Казала съм ти как да опазиш парите си. Дължиш ми услуга, приятелю.
Скръствам ръце и чакам отговор. Уил обаче не продумва. Устните му са присвити и атмосферата се обтяга още повече, докато той засипва табакерата с пръст. Приисква ми се да го ударя по главата.
― Не съм срещала по-вбесяващ и потаен човек! Само намеци чувам. „Довери ми се, доста сме близки“ ― имитирам го подигравателно.
― Вярно е ― казва тихо той, съсредоточен върху задачата си.
― Дрън-дрън! Срещна ли те пак, когато и да е, няма да се занимавам с теб. Няма да се сближим и ще си спестя нервите. Как ти се струва това?
В очите му се мярва тревога, но устните му остават упорито свити. Не проговаря.
― Приятно ми беше! Чао!
Обръщам се и се отдалечавам.
― Аби, чакай! ― подвиква Уил.
Изтичвам напред, все едно не го чувам. Не обичам да ме държат на тъмно, а той прави точно това. Поглеждам през рамо и виждам как покрива дупката с клоните и се опитва да не ме изпуска от очи. Вземам на бегом завоя и хуквам по друга пътечка сред гората, преди да ме подгони. Неудобните обувки са протрили до кръв лявата ми пета и нямам представа къде съм.
Страхотно. Изгубена съм не само във времето, но и в гората някъде край Пикник Пойнт. Цвърчащите птици ми се присмиват. Намирам се обаче в университетски кампус. Невъзможно е да съм далеч от езерото и от пътеката около него. Не разполагам с кой знае колко други ориентири.
Куцукам по пътечката цели двайсет минути. Най-сетне чувам гласове. Още минута и виждам къщички и табела, обозначаваща комплекса за магистри и докторанти „Игъл Хайтс“. Стигам до открита поляна в периферията на местността и тръгвам в правилната посока ― обратно към крайбрежната алея.
Оглеждам се за Уил. Няма да му позволя да ме държи в неведение. Не бих му проговорила сега. Слава богу, той или се е върнал в пансиона, или се е залутал из лабиринта от пътечки сред дърветата в опит да ме открие. Така му се пада.
Цяла вечност вървя до „Лиз Уотърс“. В стаята виждам, че разранената ми пета е изцапала с кръв белия чорап. Смъквам обувката и я захвърлям в гардероба.
― Леле! Какво ти е направила бедната обувка? ― пита Джанис от прага.
― Смъкна ми кожата!
― Така е, като обуваш моите обувки вместо твоите.
― О, извинявай.
Изваждам обувките и ги оставям сред хаоса в нейната страна на стаята.
― Вкисната си. С гаджето си ли се скара?
― Не ми е гадже ― отвръщам мрачно и смъквам окървавения чорап, залепнал за петата ми.
Тя изважда плик от чекмеджето си.
― Той май си мислеше друго.
― Все едно!
Оглеждам намръщена петата.
― Ясно. Вземи!
Подава ми лепенка от плика.
― Благодаря.
Приемам услугата, но присъствието на Джанис ме дразни. Търпението ми е изчерпано. Искам да се прибера у дома. По някакъв начин трябва да се върна, да се махна от тези непознати хора.
― Ще дойдеш ли да вечеряме? Храната е най-доброто средство да забравиш момче. Има тапиока пудинг за десерт.
Не искам да вечерям с Джанис и мразя тапиока с каквото и да е, но умирам от глад. Защо е толкова мила след всичките ми издънки? Въздишам.
― Разбира се. Само да намеря безопасни обувки.
Провалената среща трябва да научи Уил да споделя по-открито с мен, ала все пак ми е малко неприятно.
След вечерята с Джанис и още две момичета от етажа, чиито имена упорито отказвам да запомня, вземам кутията за шапки на баба и изминавам краткото разстояние до кабинета на професор Смит в Стърлинг Хол.