Почти не е за вярване, че след няколко години ще взривят тази сграда. Не бива обаче да мисля, че професорът ще умре. Времето не може да е толкова жестоко.
Нали?
Почуквам тихо на отворената врата, питайки се дали и Уил е тук.
― Здравей, Аби. Влизай ― казва професорът с усмивка.
Уил го няма и не съм сигурна дали това ми харесва. В сравнение с кабинета на професор Смит разхвърляната ми стая в пансиона изглежда безупречно спретната. Двете стени с етажерки са отрупани с книги. Над книгите са наблъскани купища листове и папки. До другата стена има три високи шкафа; доста чекмеджета не са затворени и отвътре стърчат книжа. Две саксии с прежаднели цветя се мъдрят до прашен глобус и нахвърлени напосоки инструменти с неизвестно за мен предназначение. Приличат на сложни линеали. Няколко грамоти красят стената. Има коркова дъска, покрита с листове със сложни уравнения, графици и детски рисунки.
― Донесох кутията за шапки.
Професорът събира листовете и папките от стола до бюрото и ги оставя върху кашон в ъгъла на кабинета.
― Чудесно. Седни и ми покажи какво има вътре.
― Това ли са децата ти? ― посочвам черно-бяла снимка в рамка.
Три деца седят на стълба, подредени по височина. Едното е с бретон, другото е с плитки и без предни зъби.
―Да, всичките са мои. ― Той се усмихва ласкаво и взема снимката. ― И чакаме още едно.
― Колко хубаво!
Винаги съм мечтала да имам братя и сестри.
― Аз съм много щастлив мъж.
Той връща снимката на мястото й и отмества мръсна чаша от кафе.
― Имаш интересна организационна система.
― Ужасно неподреден съм, но мозъкът ми работи по-добре сред хаос.
― Съдейки по кабинета, сигурно си брилянтен.
Сещам се за библиотеката от моето време, която носи името му. Не съм сигурна какво е постигнал, за да я нарекат на него, но несъмнено е нещо голямо, ако не е посмъртен знак за почит. А тези мисли ме потискат.
Професорът се подсмихва и пита:
― Е? Ще ми покажеш ли какво си донесла?
Оставям цилиндричната кутия в ъгъла на сивото метално бюро, свалям капака и усещам мириса на бабините спомени.
― Може ли? ― пита той, вдигнал ръка над кутията.
― Разбира се.
Професорът изважда нещата едно по едно и ги разглежда.
― Изглежда са предимно спомени от колежа и семейни ценности.
Разстила носна кърпичка с извезано име ― „Руби“ ― и ме поглежда.
Свивам рамене.
― Не съм чувала това име. Може би така се е казвала нейна приятелка от колежа.
Той прехвърля брошури за колежански танцови увеселения, съобщения за спортни събития, снимки на непознати за мен хора. Води си бележки и снима всеки предмет.
― О, виж това! ― посочвам му снимка на монахиня.
― Коя е тя?
― Нямам представа.
Професорът обръща снимката. Пише: „Аз в манастира“.
― Дали е баба ти?
― Не прилича никак на нея. А и баба не е католичка.
― Хм. Може да е нейна приятелка или да са се срещнали, когато е пътувала.
― Баба пътуваше като луда. Обиколила е целия свят.
Представям си сувенирите, изложени гордо в къщата й ― германския часовник с кукувичка, норвежкия ръчно изрисуван поднос, маските от Кения. Донасяше автентичен спомен от всяка посетена страна.
― Значи е възможно да е срещнала монахинята по време на екскурзия.
―Да.
Изсипвам два златни пръстена от кадифена кесийка. Едната е голяма и дебела, другата ― деликатна и малка.
― Виж това.
Той протяга длан и аз ги пускам в нея.
― Приличат на венчални халки.
― Не може да са на баба и на дядо. Баба носеше своята до смъртта си. Сега е у мама.
― Може би са на нейните родители. ― Той се взира в пръстените. Изважда лупа от най-горното чекмедже на бюрото и ги оглежда един по един под светлината на настолната лампа. ― Няма надписи.
Навеждам се напред да погледна.
― Значи двете халки може би са… на кого? На родителите на баба? Не помня дори да съм чувала имената им.
― Знаеш ли нещо за тях?
― Почти нищо. Мама е споменавала само, че зла мащеха отгледала майката на баба, защото нейната починала, когато била бебе. Чакай! Тук има снимка на баба с родителите й.
Прехвърлям програми за футболни мачове и списък с правила от „Лиз Уотърс“. Откривам снимката под овехтял колосан корсаж.
― Ето я!
Подавам я на професора. Той се усмихва леко.
― Какво?
Опитвам да позная какво ли на снимката го е развеселило.
― О, нищо. Изглеждат мило семейство. ― Оставя я при другите вещи. ― Още нещо?