― Само безинтересни сувенири от колежа. Няма повече снимки.
Все пак цял час преглеждаме нещата от кутията и търсим скрит смисъл у всяко.
Професор Смит спира да снима и ме поглежда.
― Добре ли мина срещата с Уил? Разказа ли ти нещо полезно?
Разкривявам лице, но не казвам нищо.
― Сдърпахте ли се?
Взирам се в глинения пепелник върху бюрото, пълен с кламери. Изглежда някое от децата го е изработило в училище. Поглеждам към професора и промърморвам:
― Доста.
― Вече? ― Той се смее. ― Току-що се запознахте!
― Уил е голям инат. Нищо не иска да ми каже!
На всичкото отгоре, след като не отидох на вечеря с него, а той не се появи в кабинета на професора, съм разколебана дали не съм взела погрешно решение.
― Обясни ли ти защо?
Свивам устни в опит да не избухна, но гласът ми прозвучава саркастично:
― Изглежда аз съм го помолила да не ми казва.
Професорът пак се развеселява.
― Не е смешно!
Устните ми обаче неволно се разтягат в усмивка.
― Съжалявам… Разбирам защо си сърдита, но според мен е постъпил правилно. Не знаем как преждевременната информация би повлияла на бъдещето. Възможно е да го влоши.
― Или да не промени нищо. Не проумявам какво толкова ще стане, ако ми каже в кои години се пренасям и с кого се срещам.
Професорът накланя глава.
― Ти си го помолила да не ти казва какво те очаква в бъдеще. Явно си имала сериозна причина.
― Както и да е ― изсумтявам.
Ядосана съм на Уил, но той ме привлича. Ами ако връзката ни наистина е по-специална и разполагам само с днешния ден, преди някой от двама ни да отпътува за някъде? Искам да го видя отново, за да се изясним. Освен професор Смит имам единствено Уил.
Черният телефон с шайба върху бюрото издрънчава шумно и ме сепва.
Професорът го поглежда намръщен, вдига слушалката, после се усмихва щастливо.
― През колко време са болките? О… о… Тръгвам веднага.
Оставя слушалката и ме поглежда грейнал.
― Бебето е на път! Трябва да вървя!
― Това е чудесно! ― Заедно прибираме спомените на баба в кутията за шапки; ставам и слагам капака. ― Изчезвам, за да не те бавя.
Професорът се изправя, потупва джобовете си и оглежда бюрото за нещо забравено.
― Съжалявам, че се налага да прекратя срещата ни.
Вземам кутията за шапки и тръгвам към вратата.
― Шегуваш ли се?
Той изважда ключовете си от джоба и заключва вратата на кабинета. Поемаме към стълбите.
― Да се видим пак утре сутринта в девет.
― Бебето ще се е появило ли дотогава?
― Добър въпрос. Ако по някаква причина се забавя, ще се обадя и ще оставя съобщение в пансиона ти. Кажи на Уил да се присъедини към нас и заедно ще напрегнем ум. Може би тримата ще открием ключа към загадката.
― Разбира се. Ако съм тук.
Тих ужас бълбука в дъното на съзнанието ми.
Той ме поглежда с присвити очи, докато слизаме по стълбите.
― Защо мислиш, че няма да си тук?
― Стрелкам се из времето като пчела, прехвърчаща от цвят на цвят ― изричам безизразно, за да не издам отчаянието си.
Професорът спира на стълбищната площадка.
― Имаш ли предусещане кога ще пътуваш? Зависи ли от настроението ти? Дали си радостна или тъжна?
― Не, нямам шесто чувство или нещо подобно. Сега обаче се замислих и сякаш всеки път съм тъжна. Всичко започна с баба. Беше ми мъчно за нея. Като пристигнах в университета и останах сама, усетих отново колко ми липсва. Не знам дали има значение…
― И аз не знам, но е възможно.
Спускаме се бързо по стълбите и излизаме навън.
― Поздравления за новото бебе. Надявам се да те видя утре.
Професорът прикрива вълнението си.
― И аз се надявам. Иска ми се да разбера как да те задържа на едно място.
― А на мен ми се иска да разбереш как да ме изпратиш у дома. Но забрави за мен. Отивай при съпругата си!
По краткия път към „Лиз Уотърс“ съм щастлива за професор Смит. Лицето му излъчваше блажена радост. Обича силно семейството си. И моята самота става още по-непоносима. Имам професора, но само от време на време. Срещнах Уил, който знае за мен повече от всеки друг, ала отказва да говори. Доволна съм, че ми показа заровената табакера, но защо не иска да ми разкаже повече?
Надявам се да го видя в „Лиз Уотърс“. Напразно. Отивам в стаята си и продължавам да чакам с надеждата да дойде. Явно се е вмъквал в пансиона неведнъж.
Нe съм сигурна как ще го приеме Джанис. Е, за нея ще мисля после. Всичко с времето си.
Уил обаче не идва. Отначало не съм разочарована, защото още съм му ядосана. По-късно, в тихата нощ, започвам да се ослушвам за шум в коридора. Случило ли се е нещо? Ами ако е отпътувал нанякъде и съм пропуснала единствената възможност да науча повече от него?