Притискам чело в прозореца и се взирам надолу. Оглеждам гората и върха на Карилиън Тауър, издигащ се над дърветата.
― Какво правиш? Лягай си ― промърморва Джанис, обръща се в леглото и ступва възглавницата.
Хрумва ми да изляза и да потърся Уил, но нямам представа коя е стаята му в Трип Хол. Момиче съм и няма начин да се вмъкна там и да започна да разпитвам, особено толкова късно през нощта. Притеснявам се да легна. Не искам да отпътувам отново и се питам дали нещо ще се промени, ако заспя другаде, не в своето легло. Дали има опасност така да затворя вратата към времето и никога да не се върна вкъщи? Потрепервам при тази мисъл и се пъхам под хладната завивка. Извивам глава да видя часовниковата кула и си пожелавам камбаните да не зазвънят. Ако съм будна, няма да ме изпратят на път. Надявам се.
Минутите стават часове и чувам как въздухът затрептява от екота на камбаните. Усещам, че заспивам, но съм твърде изморена да се съпротивлявам.
7
Събуждам се с лице към стената. Будилник дрънчи силно като звънеца в началното ми училище. Не отделям глава от пухкавата възглавница и се взирам в боядисания хоросан. Страх ме е да се обърна на другата страна и да видя в коя година ме е изпратило безмилостното време. Някой изключва будилника, потвърждавайки, че не съм сама.
― Абигейл, ставай сънливке! ― подвиква звънлив глас.
He е Джанис. Значи наистина съм се пренесла в друго време. Доплаква ми се.
Вдигам глава да погледна през прозореца. В стаята е хладно. И, разбира се, голите клони на дърветата са покрити със сняг. Зима е. Това е нещо ново. Свивам се пак под топлата завивка. Не съм готова да се изправя лице в лице с непознатото време. Може би ще се крия в леглото цял ден.
Внезапно възглавница ме удря по главата. Страхотно. Имам закачлива съквартирантка. Обръщам се с въздишка и отмятам косата си от очите, за да видя с кого си имам работа. Дали ще е надута чистофайница, или безгрижна и забавна?
Момичето, което седи на леглото и разтрива длани да ги стопли, сякаш е изскочило от снимката в кутията за шапки. Прилича досущ на…
― Бабо? ― прошепвам удивена.
Момичето се втренчва в мен.
― „Бабо“ ли ме нарече?
Деликатните й черти са същите като на баба без веселите бръчици и стилната прошарена коса. Искрящите кехлибарени очи, които не пропускат нищо, не са се променили, както и високите скули, и извивката на устните.
― Уф… Сънувах баба. Затова… ― заеквам, втренчена в младата двойничка на баба, която включва чайниче върху нощната маса.
― Какво сънува?
Тя озарява стаята. Носи небесносин халат над дълга фланелена нощница.
Не съм в състояние да мисля разумно. Сърцето ми бие като чук. Баба стои пред мен в пълно неведение, че съм дошла тук от бъдещето. Кръстът й е тъничък, кожата ― безупречна. Не е по-възрастна от мен.
― Хубав сън ли беше, или лош?
Включва грамофон и изпълва стаята с лека, мелодична музика. Усмихва ми се.
Отварям уста, но не успявам да изрека думите. Прочиствам гърло.
― Хубав. Много хубав. ― Очите ми не се откъсват от нея. ― Бях се изгубила и не можех да намеря пътя към къщи. Тогава се появи баба.
― Хубав сън наистина. Аз не познавам моята баба. Починала, когато мама била на две.
Сядам в леглото. Досега не ми е казвала нищо за майка си.
― Какво се е случило?
― Никой не знае ― отговаря тя, ровейки из етажерката си с гръб към мен. ― Приготвяла вечерята, погледнала през прозореца, нещо я изплашило до смърт. Паднала и повече не станала. Мама била на крачки от нея във високото си столче.
― Божичко! Звучи ужасно.
― Да ― кимва тя; подрежда чаши и лъжички върху шкафчето до чайника, който вече свисти тихо. ― Роднини отгледали мама. Местела се от къща в къща, докато баща й се оженил повторно. После злобната й мащеха я изпратила в пансион.
― Нямах представа ― промълвявам.
Е, имах някаква, но сега историята е по-пълна.
Тя се обръща усмихната към мен, разкривайки частица от палавата си природа, която виждах рядко през последната й година.
― Но аз съм си добре, макар да отраснах без баба.
Някой чука на вратата. Тя ме поглежда паникьосана.
― Какво? ― повдигам вежди, учудена какво страшно има в някакво си тропане.
Тя посочва чайника, от който се вдига пара.
― Отвори, но не пускай никого вътре. Не искам пак да ме хокат.
― За какво?