― Къде ти е умът? Горещият чайник!
―О… да.
Скачам от леглото по раздърпана тениска. Стъпалата ми се сблъскват със студените плочки на пода. Тръгвам на пръсти към вратата и пътьом грабвам халат.
Чукането се чува пак. Обръщам се и виждам как баба изключва чайника и го оставя скришом на пода между леглото и шкафчето.
Завързвам халата и открехвам вратата, препречвайки изгледа към стаята. Момиче с къса червена коса наднича през пролуката.
―Да?
― Нося поканите за зимния карнавал. Надявам се и двете с Шарън да дойдете. ― Подава ми картичка с имената ни и номера на стаята, напечатани на гърба. ― Във вторник ще украсяваме библиотеката. Елате да помогнете, ако искате.
― Разбира се. Благодаря.
Вземам поканата и затварям вратата. Когато се обръщам, забелязвам календара на стената. Февруари 1951. Редно е да съм стъписана, но не ме е грижа. Нали съм с баба.
― Уф ― въздиша тя с облекчение. ― Беше на косъм.
Вдига чайника и напълва две чаши. Гребва нещо от кутийка, разбърква го и ми подава едната чаша. Сладкото ухание на горещ шоколад погъделичква ноздрите ми.
― Благодаря ― усмихвам се.
Едва на осемнайсет, баба вече се грижи за мен.
По-късно закусваме в кафенето, откъдето като на длан се вижда покритата със снежен килим градина. Баба ― или по-точно Шарън ― поглъща набързо храната.
― Хайде! Не се бави! ― махва ми с ръка.
Почти не съм яла. Не мога да откъсна поглед от прекрасното й лице без нито една бръчица и живите й очи.
― Защо припираш?
― Забрави ли, че от три седмици не е валяло сняг?
Докато говори, размахва вилицата и ножа във въздуха. После внезапно ги оставя в чинията със звън.
― Ще се пързаляме!
― Хм… Добре. Кога?
Лапвам парченце палачинка.
― Сега!
Тя събира чиниите от подноса и ги подрежда на спретната купчинка.
Преглъщам си залъка с мляко.
― Нямаш ли лекции?
Да му се не види! Сигурно и аз имам, но не ме е грижа!
Тя се озърта да провери дали някой не подслушва, после прошепва:
― Днес е снежен ден.
― Отменили са учебните занятия?
Има десетина сантиметра сняг, но това е нищо за Уисконсин.
― Не, глупчо! Абигейл и Шарън пропускат лекциите, за да се наиграят в снега!
Вдига чинията ми с палачинките от подноса.
― Хей! Искам си ги!
― Късно е, костенурке. Ранно пиле, рано пее. ― Разчиства двата подноса и става. Оглежда се скришом и пъхва своя под пуловера.
― Ще го откраднеш ли?
― Бързо! Никой не гледа. Вземай твоя!
Дъската изглежда й хлопа, но сега, когато отново съм с нея, охотно бих направила всичко каквото поиска. Разпъвам боцкащия си вълнен пуловер над металния поднос, все едно имам броня или по-скоро ― поднос под пуловера.
Шарън тръгва право към вратата. Следвам я по петите. Озъртайки се да не ни хванат, излизаме бързо от трапезарията, изкачваме се по стълбите, прекосяваме коридора и най-сетне се скриваме в стаята. Тя изважда подноса и се строполява с кикот върху леглото.
― Това пък за какво ни е?
Засмивам се с нея, макар да не разбирам защо откраднах подноса.
― Имаме шейни! ― Тя показва подноса.
След час, омотани в шалове, вълнени палта, шушлякови панталони и ръкавици, стоим на върха на Баскъм Хил с подносите в ръце.
Шарън вдига глава и усмихната се взира в снежинките, които падат от сивото небе, полепват по шапката й и се топят върху косата й. Цялата сияе.
Не сме единствените, решили да обявят „снежен ден“. Наоколо е пълно със студенти, пързалящи се по хълма върху какво ли не ― от подноси до парчета картон; един смелчага се носи върху лопата.
― Напред!
Шарън се спуска към утъпкана пъртина, където други са се пързаляли преди нас. Хълмът е стръмен, но това не я плаши. Слага подноса върху снега, сяда и повдига вълненото палто, за да не се влачи.
― Хей, Том! Бутни ме! ― извиква и момче със заразителна усмивка и зачервен нос се втурва през преспите към нея.
― Яко или бебешко бутане? ― пита той.
―С всичка сила!
Том й дава начална скорост и тя профучава трийсетина стъпки надолу, преди да се търкулне в снега с радостен писък.
Яхвам своята „шейна“ и се избутвам напред с ръце. Том ме тласва по надолнището и аз прелитам край Шарън, завъртам се и падам по лице в снега.
Изправям се и Шарън притичва до мен.
― Добре ли си? ― пита през смях.
― Хайде пак!
Изтупвам снега от лицето си с опакото на покритите със сняг ръкавици. Шарън ми подава ръка и двете се изкачваме заедно по хълма. Пързаляме се до премала. После правим снежен човек с други студенти и се включваме в бой със снежни топки. Връщаме се в пансиона изтощени, мокри и замръзнали. И аз съм безкрайно щастлива.