Провесваме мокрите дрехи по радиатора и слушаме записи на Пери Комо и „Андрю Систърс“ ― за пръв път ги чувам.
Шарън навива косата ми на ролки.
― Сигурна ли си, че не искаш да те подстрижа? По-лесно ще я оформяш, ако е по-къса, и ще ти отива.
― Можеш да подстригваш?
― Не, но едва ли е кой знае каква философия ― отговаря оптимистично тя, поглеждайки към ножиците върху бюрото й.
Докосвам дълъг кичур и поклащам глава:
― Не, благодаря. Така ми харесва.
Не ми допадат късите, накъдрени коси на момичетата. На баба й отива, но не искам да се върна с такава прическа в своето време ― особено след като тя всъщност не може да подстригва.
Шарън пристяга последната ролка и изважда нещо подобно на шапка за душ, от която излиза тръбичка. Тръбичката се пъха в някаква машинка. Шарън я включва и шапката се напълва с топъл въздух. Засмивам се; чувствам се като извънземно от стар анимационен филм.
Прелистваме списания „Нешънъл Джиографик“. Шарън ми посочва снимки на Мачу Пикчу. Надига глас, заради шума на сешоара:
― Това лято искам да отида там. Изглежда екзотично.
Древните зелени планини с каменни стъпаловидни руини ми се струват познати. Мисля, че съм виждала баба, снимана на това място.
― Мама обаче все забравя да ми изпрати акта за раждане, а без него не мога да си извадя паспорт.
Тя се обляга на възглавницата. Изглежда ми необичайно млада жена от онова време да пътува толкова далеч.
― Ако получавах петаче винаги когато мама ми обещае да го потърси, вече щях да съм ходила пет пъти. Според мен се страхува да ме пусне извън страната.
― Какво мисли баща ти?
Крещя, оглушена от бръмчащия сешоар.
― Мисли, че трябва да вдигам платната по-често, докато съм млада ― усмихва се тя.
― Явно е добър човек.
Сещам се за снимката в рамка на баба и родителите й, прибрана в кутията за шапки върху леглото ми. И двамата изглеждат сдържани и сериозни за разлика от забавната си, жизнерадостна дъщеря. Какво ли би казала Шарън, ако й я покажа? Надявам се да не ме шпионира. Претършува ли ми нещата, докато не съм в стаята, ще преживее истински шок.
― Да. Мама често се шегува как опитомила буйния му нрав.
Косата ми изсъхва и за мое удивление Шарън я оформя да се подвие навътре; после повдига бретона и го прикрепя с фиби назад. Прическата ми напомня нейната и вече определено се вписвам в обстановката.
Заставаме пред огледалото над тоалетната ми масичка.
― Виждаш ли колко си красива с фризура! Дай да те снимам.
Изважда обемист фотоапарат от чекмеджето си и го насочва към мен.
― Чакай. Искам да сме двете.
Шарън се усмихва широко.
― Добре. Ще извикам някой да ни снима.
Засмивам се.
― Глупаче! Не ни трябва ничия помощ. ― Потупвам мястото до мен и вземам фотоапарата. ― Ще си направим селфи.
― Какво?
Тя сяда до мен с объркано изражение.
― Сами ще се снимаме. ― Оглеждам фотоапарата. ―Къде е бутонът за снимане.
Шарън ми показва кръгло копче отгоре.
― Благодаря.
Насочвам обектива към нас и протягам ръка. С баба допираме глави и се усмихваме.
― Кажи „зеле“ ― изкисква се тя.
― Зеле!
Щраквам бутона и светкавицата ме заслепява. Докато пред очите ми се мержелеят звездички, осъзнавам, че това е снимката, която после ще се озове в кутията за шапки. Взирам се във фотоапарата в ръката ми, замислена колко години и места ще обиколи тази снимка, преди да се върне при мен.
― Добре ли си? ― пита Шарън.
Поглеждам прекрасното й лице.
― По-добре от всякога.
Прегръщаме се и за миг имам чувството, че съм отново в обятията на скъпата си баба.
Привечер Шарън изважда нещо като дълги прозрачни чорапи до средата на бедрото. Наблюдавам я заинтригувана как внимателно издърпва ефирната материя нагоре и после я пристяга с ластик в горния край.
Тя ме поглежда.
― Какво има?
― О, нищо.
Отварям моя скрин и виждам, че и аз имам няколко чифта. Възможно най-невъзмутимо плъзвам крак в чорапа и го изтеглям внимателно нагоре. Отзад има шев. Странно. Намествам ластика, който ми прекъсва кръвообращението, и се оглеждам за обувки. Шарън се изкисква.
― Какво?
― Шевовете ти са криви като мълнии.
Извивам глава да погледна, но не виждам добре.
― Дай да ти помогна.
Тя кляка зад мен и с лекичко пощипване и усукване нагласява найлона така, че шевовете да застанат прави като железопътни релси.
След вечеря съм готова да се пъхна в леглото и да помисля как да остана тук с баба. Хрумва ми, че цял ден не съм се сещала нито за професор Смит, нито за Уил, но в момента баба е по-важна от тях двамата. Изритвам тежките обувки, бръквам в скрина да потърся топъл пуловер и ми се приисква някоя пижама и мекички чорапи от моето време да са пропътували с мен дотук.