Съквартирантката ми оставя колета.
― Гласувам за бисквитите. Запази ми няколко. Връщам се след малко.
Докато я няма, разкъсвам пакета. Не са нито бисквити, нито сандали. Изваждам старата кутия за шапки на баба, украсена с избеляла панделка на цветя. Под разнищената розова връв е пъхнат запечатан плик с жълта бележка от мама:
Аби, открих тази стара кутия за шапки на баба ти. Преди време ми каза, че я пази за теб. С обич ― мама.
Издърпвам плика. Върху него с плавния заоблен почерк на баба пише: "Аби".
Прокарвам длан по красивата старинна кутия за шапки. Спомням си как като малка я видях върху най-високата етажерка в дрешника. Попитах какво представлява и баба ми каза, че е кутия за шапки от младините й. Помолих я да пробвам шапките, а тя се засмя ― вътре имало само стари книжа. Сега най-сетне държа в ръцете си чудната кутия и мигом ме обзема усещане, че баба е тук, при мен.
Сърцето ми удря в гърдите.
― О, бабо, какво си ми дала? ― прошепвам.
Грижливо разкъсвам плика по ръба с върха на показалеца си и изваждам лист. Лъхва ме парфюмът на баба. С разтреперани длани се възхищавам на наклонените букви, изпълващи страницата. Мислех, че вече никога няма да ми проговори освен насън. Но това е много по-хубаво.
Моя сладка Аби,
Ти беше моето съкровище и точно когато проклетият рак се появи, осъзнах коя си.
Тук съм събрала някои спомени от моя живот. Надявам се да те насочват и да ти помогнат да намериш отговорите, които ми убягнаха. Обеща ми, не забравяй. Няма да говоря повече, за да не помислиш, че ми се е разхлопала дъската.
С цялата си обич ― баба
Обръщам листа. Не разбирам. Може би наистина не е била с ума си накрая?
Отварям внимателно кутията. Вътре има стари снимки, брошури от студентските й години и писма от майка й. Подреждам ги върху леглото и вдигам снимка на баба ― усмихната девойка до родителите си. Виждала съм снимката на тоалетната й масичка. Хрумва ми, че никога не съм я разпитвала за тях, а сега е твърде късно да ми разкаже. Гърлото ми се стяга, скръбта ме поглъща.
Вратата се отваря и Джада се връща.
― Какво става?
Избърсвам сълза.
― О, нищо. Мама ми е изпратила кутия с неща на баба.
Съдържанието е разпръснато по леглото.
― Съжалявам. Сигурно ти е трудно.
Джада приближава до мен и оглежда нещата върху леглото.
― Много трудно.
Събирам изрезките и снимките и припряно ги прибирам в кутията. Една снимка се изплъзва и пада на пода.
Джада я вдига.
― Боже! Приличаш досущ на баба си!
― Къде? Дай да видя.
Привеждам се и се взирам в черно-бялата снимка. Баба ми се усмихва. Носи вълнена пола и пуловер, късата й коса е накъдрена. Но Джада не гледа нея, а широко усмихнато момиче, което наистина прилича на мен. Има същата дълга руса коса, но с краища, подвити навътре, и с масури отпред, оформени като прическата на баба. Носи карирана пола и риза с обла яка.
― С баба ти все едно сте близначки ― продължава Джада, надвесена над рамото ми.
― Но това не е баба ми. Ето я ― посочвам тъмнокосото момиче. ― Не знам коя е другата.
Джада повдига вежди и обръща снимката.
― „Най-добри приятелки. 1951“. Бих се заклела, че си ти. Ама че смахнато! ― Тя поклаща глава. ― Е, сега знаеш, че си имала двойница през петдесетте.
Джада ми подава снимката и аз се взирам в лицето на момичето, което зловещо прилича на мен.
― Баба все ми разказваше колко е обичала колежа и приятелките си. Но след завършването се преместила и изгубила връзка с всички.
― Не искам да ти прекъсвам спомените, но нямаш ли лекции скоро? ― Съквартирантката ми си поглежда телефона да види колко е часът.
― Уф! Ще закъснея за физиката още първия ден!
Затварям капака на кутията и скачам от леглото.
― Физика, олеле! Амбициозно момиче! ― подкача ме Джада, прибирайки лаптопа си в раницата.
― Не точно. Само този предмет можех да вместя в програмата си.
Обличам се и си измивам зъбите. Грабвам картата и раницата, изтичвам по коридора и излитам през главния вход с автоматична ключалка.
Свивам наляво по Панорамния път и тръгвам към Баскъм Хил. Ранното септемврийско слънце грее ярко, росната трева ухае свежо, езерото блести в далечината. След минути стигам до върха на Баскъм Хил, откъдето се вижда внушителната правителствена сграда в другия край на Стейт Стрийт.
В Баскъм Хол стъпките ми отекват по покрития с плочки под. Разминавам се с други студенти. Поглеждам си програмата още веднъж да проверя номера на залата, изкачвам се по късо стълбище и влизам в старинна аудитория с амфитеатрално разположени скамейки.