Шарън се прозява.
― Размислих. За да ти угодя, ще се омъжа, но в последния момент, когато е крайно време да родя две-три бебета.
― Добро решение! ― усмихвам се и се поуспокоявам, че не е отписала брака, и ще остави наследници.
Шарън изключва нощната си лампа. Моята излъчва меко сияние. Поглеждам към младата жена в леглото срещу мен и се усмихвам при мисълта за приказната, невъзможна случайност, събрала ни заедно.
― Пречи ли ти светлината? Не съм изморена и ще почета малко.
― Не знам как не ти се спи. Аз съм изтощена. Стига да не пишеш на машина някоя курсова работа, нищо няма да ме разбуди.
Тя въздиша сънено. Аз обаче не бива да заспивам. Няма да поема риска проклетите камбани да зазвънят и да ме всмучат назад във времето. Най-сетне съм на място, където искам да остана поне още малко, преди да се върна у дома. Ще чета цяла нощ, само и само да не отпътувам.
― Лека нощ, Абигейл.
― Лека нощ ― отговарям и добавям беззвучно, ― бабо.
Сутринта съм будна и омаломощена, но съм тук и Шарън е в леглото си. Едва дочаквам да тръгне на лекции и се строполявам в моето. Проспивам половин ден. Пече разсънена си задавам въпроса какво ще правя и осъзнавам, че първостепенната ми задача е да открия професор Смит, а после и Уил.
Годината е 1951. Професорът едва ли е на възраст да преподава, но все пак проверявам кабинета му в Стърлинг Хол и предположението ми се оказва вярно. Кампусът е огромен. Не знам как ще го намеря.
Тръгвам към Трип Хол с надеждата да се натъкна на Уил. Наблюдавам входа половин час, треперейки в студа, но той не се появява. Най-после питам за него група момчета. Свиват рамене. Изругавам го наум, задето на инат не ми разказа повече за себе си. Не знам фамилията му, какви са любимите му занимания или каквото и да било, което да ми подскаже къде е, ако изобщо е тук.
Не успявам да открия професора и Уил, ала всеки ден ми носи нови вълнения с Шарън. Обичната ми баба се е превърнала в най-добрата ми приятелка, винаги изпълнена с несекваща енергия. Всяка нощ след поредното приключение ― издигане на снежни замъци край брега на замръзналото езеро, „подправяне“ на пунша за Деня на Свети Валентин със силно вино и какво ли още не ― грижливо проверявам дали всичко важно за мен е върху леглото ми, включително кутията за шапки на баба.
Всяка нощ оставам будна, докато Шарън, а и целият пансион, надявам се, заспи дълбоко. После обикалям из опустелите коридори. Преходът из всичките три етажа и петте крила на сградата запълва двайсет минути.
Понякога се натъквам на нощна птица. Първия път, когато видях тъмен силует в салона в два през нощта, се смразих от страх. Оказа се обаче, че момичето прекалило с кафето, за да довърши курсова работа, и не можело да заспи.
Нощем най-често мисля за професора. Къде ли е сега? Уил също се върти в главата ми. Изкушавам се да изкопая съкровището му, но се налага да почакам, докато снегът се стопи.
Една нощ баба се събужда, когато отварям скрина за по-дебел пуловер, който да ми държи топло по време на патрула из безлюдните коридори. Оплаквам се от безсъние и тя тръгва с мен. Вмъкваме се в кухнята и си изпичаме сандвичи с майонеза.
Един-два пъти заспивам преди зазоряване, но, слава богу, на сутринта ме събужда тананикането на Шарън. Обикновено са песни на Синатра; обича и Пери Комо, когото започвам да харесвам. Оцеляването с по пет часа дрямка дневно не се отразява добре на академичните ми занимания, но съм наясно, че няма да остана вечно при баба. След седмица получавам предупредително писмо за отсъствията от лекции. Все едно. Само една камбана ме дели от следващото пътуване през годините.
В необичайно топъл следобед след две седмици излизам на разходка да се полюбувам на хубавото време. Снегът се топи и ручейчета бълбукат край бордюра. Разминавам се със студенти с разкопчани палта. Най-сетне съм свикнала с вълнените поли на момичетата, покриващи коленете им, и с прическите, резултат от спане с ролки.
Неволно оглеждам всяко русокосо момче. Възможно ли е Уил да пристигне тук? Знаел е отговора миналия път, когато се срещнахме, но премълча упорито, разбира се.
Край мен минава студент и нещо в походката му привлича погледа ми. Кафявата му коса е подстригана възкъсо, значи не е Уил. Свива на ъгъла и зървам профила му в комплект с очила с дебели рамки.
Професор Смит!
Втурвам се след него.
― Професоре!
Той не забавя ход. Заобикалям тичешком група студенти и извиквам отново. Пак никаква реакция.
Той отваря вратата на Баскъм Хол.
― Професор Смит! ― изкрещявам. Този път той спира и се обръща към мен. ― Чакайте!