Отивам при него. Толкова е млад ― с ясни очи, тясно лице и костеливо тяло. При последната ни среща се бе позакръглил.
― Има някаква грешка. Не съм дори на крачка от професор. ― Той се усмихва и тайничко ме оглежда.
Така! Не е професор, разбира се. Прилича повече на студент, отколкото на преподавател.
Той се взира в лицето ми.
― О, боже, познавам те!
― Така ли?
― Да. Ти си Абигейл. Аз съм Смити. Запознахме се в първи курс. На терасата в „Юниън“ ― уточнява с широка усмивка.
― А, да, спомних си.
Обхваща ме страх. Двамата сме се срещали, но той нищо не знае, че пътувам през времето. И го наричат „Смити“?
― Беше преди… колко? Три години? Не си се променила никак.
― Значи си в последния курс? ― отбелязвам с надеждата да отклоня вниманието му от непроменената ми външност и пресмятам мислено, че ще се върна поне до 1948.
― Всъщност завършвам магистратура. Свикнах с живота в кампуса и всичко си дойде на мястото.
― Аха ― кимвам, но не разбирам какво има предвид.
Той отваря вратата.
― Радвам се, че те видях отново. Бих искал да поговорим, но закъснявам за лекция.
Не мога да го оставя да си тръгне, без да науча повече.
― Искаш ли да изпием по чаша кафе, когато си по-свободен?
Той пуска бравата, намества си очилата и се втренчва в мен, сякаш съм казала нещо шокиращо.
― Разбира се. Утре следобед?
― В три в „Ратскелър“? ― предлагам.
― Ще те чакам ― кимва той с бегла усмивка и се изгубва в сградата.
Възприела съм професор Смит като авторитетна фигура, но сега той е най-обикновен студент, закъснял за лекция. Изглежда, наистина не знае за пътешествията ми, иначе би проявил повече интерес към мен.
Изпитвам огромно облекчение, че съм зърнала познатото му лице, макар и значително по-млада версия на познато лице. Не съм подозирала колко важен е той за мен. Изгарям от нетърпение да разкажа на баба. Няма да й обясня как сме се запознали, разбира се. Ще й кажа просто, че сме се уговорили да пием кафе. Малко неща мога да споделя с нея, но информацията за новия приятел Смити ми се струва безопасна.
Втурвам се обратно към „Лиз Уотърс“. Топлото време и ненадейната поява на професор Смит ме окриляват. Денят наистина е прекрасен! Влизам във фоайето и когато очите ми свикват със сумрака след ярките слънчеви лъчи навън, забелязвам в ъгъла широкоплещест мъж с мрачно изражение, стиснал шапката си в ръце. С изключение на някой баща от време на време, малцина мъже на средна възраст се навъртат в „Лиз Уотърс“.
Минавам край него с бърза крачка, прекосявам коридорите и влитам в стаята, за да разкажа на баба за Смити. Тя е с гръб към мен, наведена над отворен куфар.
Заминава.
Заковавам се на място.
― Какво правиш?
Тя се обръща. Лицето й е мокро от сълзи.
― Какво има? ― питам.
― Мама е починала.
Избухва в сълзи.
Спускам се към нея и я прегръщам. Тя хлипа, цялото и тяло се тресе от болка.
― Съжалявам… много съжалявам…
Отчаяно ми се приисква някак да я успокоя. Дръзката ми, храбра баба се е изправила пред непреодолимо предизвикателство.
Сълзите й най-сетне секват и тя избърса лице с носната си кърпичка. Повеждам я към леглото ми и сядаме.
― Какво се е случило?
Осъзнавам, че не знам почти нищо за майка й, моята прабаба.
― От няколко месеца боледуваше. Нямах представа обаче, че е толкова сериозно. Не искала да ме притеснява. Помолила татко да не ми казва. После краят настъпил внезапно.
Тя закрива лице с кърпичката. Погалвам я по гърба и облягам глава на рамото й.
Тя се съвзема и попива очи.
― Татко ме чака. Прибирам се за погребението.
― Шарън, толкова съжалявам…
Не мога да си представя да изгубя мама, особено без да се сбогувам с нея. Ала всъщност ми се случи нещо подобно. Изгубих я сред времето. Дали се тревожи за мен? Знае ли изобщо, че ме няма? През тези седмици се чувствах щастлива с баба, но сега страхът и болката да съм далеч от нея се завръщат.
Шарън подсмърква, стиснала мократа кърпичка.
― Боже, Абигейл. Мама вече ми липсва до болка. Как ще живея без нея?
След кратък размисъл отговарям:
― Ще живееш ден за ден, предполагам.
Отмятам косата й от лицето с мисълта, че този съвет важи и за мен.
― Но аз не знам как ще преживея следващите часове!
Усуква кърпичката.
― Тогава измервай времето в часове или минути. Преодолееш ли един, ще преодолееш и следващия. ―Стисвам дланта й. ― Кажи ми как да ти помогна?
― Трябва да си събера багажа по-бързо. Само че не мога да си събера ума какво да взема.