― Ще се справим заедно.
Вземам рокля, захвърлена върху леглото на Шарън, и грижливо я сгъвам. Осъзнавам колко малко знам за живота на баба. Установява се в Охайо след колежа, но не съм се сещала да я попитам дори къде е родена.
― Далеч ли живееш?
― В Шибойган край езерото Мичиган. На два часа път източно оттук.
Запомням информацията и внимателно прибирам роклята в куфара. После добавям нощница, докато Шарън си събира тоалетните принадлежности.
― Не знам колко ще отсъствам и дали изобщо ще се върна ― казва задавено тя.
Вдигам рязко глава.
― Защо да не се върнеш?
― Ако татко има нужда от мен, ще остана вкъщи. Не знам дали може да си свари кана кафе, камо ли нещо друго.
Сърцето ми се свива. Не мога да остана тук без нея. Толкова усилия положих да не отпътувам, но ако Шарън не се върне в колежа, какво ще ме задържи? Не искам обаче да се пренасям в друго време освен в своето, у дома.
Тя прибира последните вещи в куфара, закопчава металните ключалки и оглежда стаята.
― Май това е всичко.
Понечвам да я помоля да не заминава, но тъгата в очите й ми напомня, че важната не съм аз.
― Иска ми се да можех да те утеша.
Шарън облича дългото си вълнено палто и вдига по-малък куфар, по цвят и форма като големия.
― Достатъчно е, че имам приятелка като теб ― казва тя.
― Дай на мен ― вдигам тежкия куфар от леглото и го помъквам по коридора.
През петдесетте куфарите нямат колелца и разтягащи се дръжки. Ръцете ми пламват, докато стигна до фоайето.
Бащата на Шарън ― мъжа, край когото минах по-рано ― чака безмълвно в ъгъла, отбягвайки любопитните погледи на момичетата, връщащи се от лекции.
― Татко! Това е съквартирантката ми Абигейл ― представя ме стоически Шарън.
Той вперва в мен изморените си очи и кимва.
― Приятно ми е, Абигейл.
― Съжалявам много за загубата ви.
Разбирам колко недостатъчни са думите. После осъзнавам, че той е моят прадядо, и не мога да откъсна поглед от лицето му. Очите му са ми някак познати.
Откъде ли? Баба не прилича на него, но може би мама е наследила чертите му?
― Благодаря. Руби беше прекрасна жена. ― Старае се гласът му да прозвучи спокойно. ― Шарън, трябва да тръгваме.
Вдига куфара с лекота и се запътва към входа.
Прегръщам бързо и крепко баба с мисълта, че може би няма да я видя повече.
― Обичам те ― прошепвам и я целувам по бузата.
― И аз, хлапе ― отронва тя с тъжна усмивка и излиза през двукрилата врата.
Проследявам с поглед как се качва в колата на баща си ― боботещ звяр, който я отнася надалеч.
Избърсвам сълзите си, покрусена от раздялата и от скръбта на Шарън. В отчаянието си едва сега осъзнавам, че баща й спомена „Руби“ ― името, избродирано върху кърпичката в кутията за шапки. Значи кърпичката е била на майка й.
Нощта настъпва ― най-самотната в живота ми. Съсипаното ми сърце не може да понесе тъгата, че пак съм изгубила баба. Всъщност тя и нещо повече ― най-добрата ми приятелка, невероятно момиче, претърпяло ужасна загуба.
Клепачите ми натежават, ала не смея да заспя. Отварям прозореца да пусна студения въздух, а по-късно кръстосвам тъмните коридори ― бавен, мъчителен поход из всички етажи и крила на сградата.
Докато вървя, проумявам, че професорът е единствената ми надежда да се върна в моето време. Трябва да се съсредоточа и да потърся помощта му. Той обаче е прекалено млад и явно не знае, че се пренасям в миналото.
Време е да разбере.
8
Силно тропане ме изтръгва от тежката дрямка. Примигвам сънена, очите ми се насочват към празното легло на баба и болка пронизва сърцето ми. Поне не съм отпътувала. Тропането се чува отново.
― Идвам ― извиквам, стараейки се гласът ми да прозвучи бодро.
Рано сутринта се пъхнах под завивките още щом слънцето започна да изгрява. Бърз поглед към будилника разкрива, че е единайсет и половина. Разтривам лицето си с длани, за да се разсъня. Спала съм като пън.
― Госпожице Торп, отворете, моля.
Да му се не види. Директорката на общежитието?
― Секунда!
Смъквам старомодната нощница и навличам роклята, която носех вчера. Извивам се да стигна ципа.
Нетърпеливо хлопане отново. Отварям вратата на раздразнената госпожица Чаплин с перлите и облака парфюм, на която явно не се харесах през 1961. Поне не знае коя съм. Със свити устни тя ме измерва с очи, вирнала топчест нос.
― Здравейте ― казвам.
Очите й се спускат от несресаната ми коса към босите стъпала върху студения под.
― Не трябва ли да сте на лекция по американска литература в момента?