― О, да. Тъкмо тръгвах.
Тя се втренчва отново в босите ми крака и се намръщва.
― Уведомиха ме, че сте пропуснали доста лекции през последните три седмици. Госпожице Торп, немарливостта ще ви изиграе лоша шега.
Устоявам на изкушението да спомена, че отсъствието от лекции е най-дребният ми проблем. Учтиво се извинявам:
― Успах се. Разкайвам се и обещавам да не се повтаря.
Пристъпвам от крак на крак и горко съжалявам, че не съм обула чорапи.
― Успиването не обяснява всичките ви отсъствия напоследък.
― Бях болна. Мононуклеоза сигурно. Нямах никаква енергия.
Госпожица Чаплин повдига изрисувани вежди. Питам се дали знае какво е мононуклеоза, но тя не повдига въпроса.
― При нормални обстоятелства бих ви повярвала. Неведнъж обаче ви виждах да се връщате от среднощни партита и не мога да взема думите ви за чиста монета. Както и да е, моето мнение няма значение. Деканът ви вика за обяснение.
Не съм очарована, че ме привикват при декана, но поне госпожица Вкисната Физиономия ще ми се махне от главата. Въздъхвам с облекчение.
Сякаш не се трогнахте особено, госпожице Торп. Уверявам ви, че положението е сериозно. Ако деканът не остане доволен от обяснението ви, ще ви изключат.
Наострям слух. Тя ме възнаграждава с озъбена доволна усмивка.
― Ако искате да останете студентка в Уисконсинския университет, спазвайте правилата. Получавате второ предупреждение. ― Подава ми плик. ― Ето номера на кабинета и часа за срещата. Надявам се това да ви насърчи да се върнете в правия път.
Вземам мрачно плика.
― Ще се поправя.
Откога професорите следят студентите?
Госпожица Чаплин си отива. Скачам обратно в леглото да си стопля краката. Метнах в кошчето първото предупреждение, пъхнато под вратата. Среща с декана обаче… е, няма как да избягам от това.
Два часа по-късно, след конското от декана, тръгвам към „Юниън“. Строгият престарял бърборко определено умее майсторски да трие сол и да цитира университетски правила и разпоредби. Накратко ― ходи на лекции, иначе ще те изключат.
Пристигам рано в „Ратскелър“ за срещата с професор Смит. За мое учудване той вече е там. Седи сам на маса. Палтото му е преметнато на стол, върху него е кацнала шапката му.
― Здравей, Абигейл.
Скача на крака, когато приближавам.
― Здрасти.
Сменям обръщението от „професоре“ на „Смити“.
― Радвам се да те видя отново. Извинявам се за вчера. Изненада ме, а и бързах. Седни, моля.
Издърпва ми стол най-вежливо.
― Благодаря. И аз се изненадах да те видя.
Свалям палтото и сядам. Той се настанява до мен край кръглата дървена маса. Косата му е вчесана грижливо, ризата е прогорена под ръкава и е закопчана догоре.
Споглеждаме се с усмивка, но думи не ми идват наум. Незнайно защо съм объркана. Може би заради многото събития, случващи се едновременно. Смити отклонява поглед.
Защо е толкова неловко? Все едно сме на първа среща или нещо такова. Доста глупаво, като се има предвид колко отдавна се познаваме. Поне от моя гледна точка.
После двамата проговаряме.
― Какво учиш? ― питам.
― Искаш ли кока-кола? ― пита той.
Засмиваме се, разтопявайки леда. В очите му зървам познати искрици.
― Извинявай ― казва той. ― Чудех се какво ли е станало с теб. И ето те пред мен. Не знам какво да кажа. Ще пиеш ли кола?
― Не, благодаря.
Мълчим няколко секунди. Той постоянно си намества очилата, очите му обхождат стенописа, после рафта с германските халби за бира. Не поглежда единствено към мен. Внезапно изтърсва:
― Нека ти донеса нещо, за да се почувствам полезен.
Става ми смешно, че е толкова нервен.
― Разбира се. Една кока-кола.
Смити въздиша с облекчение.
― Благодаря! Връщам се веднага.
Скача да ми донесе питието.
Никога не съм го виждала неуверен или некомпетентен. Подсмихвам се. Явно е израснал доста от този момент до срещата ни в бъдещето.
След минута той се връща с две бутилки кока-кола и кошничка пуканки.
― Благодаря! ― чуквам бутилката си в неговата и отпивам глътка.
― След онази първа година никога не съм те виждал. Какво се случи? ― пита той.
Колата пресяда в гърлото ми. Вземам си пуканка да спечеля време за правдоподобен отговор.
― Наложи се да замина. Семеен проблем ― отговарям накрая.
Той кимва, стиснал бутилката като спасителен пояс.
― Съжалявам… Но се радвам, че си се върнала и се видяхме отново.
Заинтригувана съм как сме се запознали и как е напреднал толкова бързо в университета. Изглежда на двайсетина.