Выбрать главу

― О, да. Тъкмо тръгвах.

Тя се втренчва отново в босите ми крака и се намръщва.

― Уведомиха ме, че сте пропуснали доста лекции през последните три седмици. Госпожице Торп, немарливостта ще ви изиграе лоша шега.

Устоявам на изкушението да спомена, че отсъствието от лекции е най-дребният ми проблем. Учтиво се извинявам:

― Успах се. Разкайвам се и обещавам да не се повтаря.

Пристъпвам от крак на крак и горко съжалявам, че не съм обула чорапи.

― Успиването не обяснява всичките ви отсъствия напоследък.

― Бях болна. Мононуклеоза сигурно. Нямах никаква енергия.

Госпожица Чаплин повдига изрисувани вежди. Питам се дали знае какво е мононуклеоза, но тя не повдига въпроса.

― При нормални обстоятелства бих ви повярвала. Неведнъж обаче ви виждах да се връщате от среднощни партита и не мога да взема думите ви за чиста монета. Както и да е, моето мнение няма значение. Деканът ви вика за обяснение.

Не съм очарована, че ме привикват при декана, но поне госпожица Вкисната Физиономия ще ми се махне от главата. Въздъхвам с облекчение.

Сякаш не се трогнахте особено, госпожице Торп. Уверявам ви, че положението е сериозно. Ако деканът не остане доволен от обяснението ви, ще ви изключат.

Наострям слух. Тя ме възнаграждава с озъбена доволна усмивка.

― Ако искате да останете студентка в Уисконсинския университет, спазвайте правилата. Получавате второ предупреждение. ― Подава ми плик. ― Ето номера на кабинета и часа за срещата. Надявам се това да ви насърчи да се върнете в правия път.

Вземам мрачно плика.

― Ще се поправя.

Откога професорите следят студентите?

Госпожица Чаплин си отива. Скачам обратно в леглото да си стопля краката. Метнах в кошчето първото предупреждение, пъхнато под вратата. Среща с декана обаче… е, няма как да избягам от това.

Два часа по-късно, след конското от декана, тръгвам към „Юниън“. Строгият престарял бърборко определено умее майсторски да трие сол и да цитира университетски правила и разпоредби. Накратко ― ходи на лекции, иначе ще те изключат.

Пристигам рано в „Ратскелър“ за срещата с професор Смит. За мое учудване той вече е там. Седи сам на маса. Палтото му е преметнато на стол, върху него е кацнала шапката му.

― Здравей, Абигейл.

Скача на крака, когато приближавам.

― Здрасти.

Сменям обръщението от „професоре“ на „Смити“.

― Радвам се да те видя отново. Извинявам се за вчера. Изненада ме, а и бързах. Седни, моля.

Издърпва ми стол най-вежливо.

― Благодаря. И аз се изненадах да те видя.

Свалям палтото и сядам. Той се настанява до мен край кръглата дървена маса. Косата му е вчесана грижливо, ризата е прогорена под ръкава и е закопчана догоре.

Споглеждаме се с усмивка, но думи не ми идват наум. Незнайно защо съм объркана. Може би заради многото събития, случващи се едновременно. Смити отклонява поглед.

Защо е толкова неловко? Все едно сме на първа среща или нещо такова. Доста глупаво, като се има предвид колко отдавна се познаваме. Поне от моя гледна точка.

После двамата проговаряме.

― Какво учиш? ― питам.

― Искаш ли кока-кола? ― пита той.

Засмиваме се, разтопявайки леда. В очите му зървам познати искрици.

― Извинявай ― казва той. ― Чудех се какво ли е станало с теб. И ето те пред мен. Не знам какво да кажа. Ще пиеш ли кола?

― Не, благодаря.

Мълчим няколко секунди. Той постоянно си намества очилата, очите му обхождат стенописа, после рафта с германските халби за бира. Не поглежда единствено към мен. Внезапно изтърсва:

― Нека ти донеса нещо, за да се почувствам полезен.

Става ми смешно, че е толкова нервен.

― Разбира се. Една кока-кола.

Смити въздиша с облекчение.

― Благодаря! Връщам се веднага.

Скача да ми донесе питието.

Никога не съм го виждала неуверен или некомпетентен. Подсмихвам се. Явно е израснал доста от този момент до срещата ни в бъдещето.

След минута той се връща с две бутилки кока-кола и кошничка пуканки.

― Благодаря! ― чуквам бутилката си в неговата и отпивам глътка.

― След онази първа година никога не съм те виждал. Какво се случи? ― пита той.

Колата пресяда в гърлото ми. Вземам си пуканка да спечеля време за правдоподобен отговор.

― Наложи се да замина. Семеен проблем ― отговарям накрая.

Той кимва, стиснал бутилката като спасителен пояс.

― Съжалявам… Но се радвам, че си се върнала и се видяхме отново.

Заинтригувана съм как сме се запознали и как е напреднал толкова бързо в университета. Изглежда на двайсетина.