― Чакай! ― Скачам от стола. ― Знам колко абсурдно звучи, но трябва да ме изслушаш!
― Не съм глупак!
Той понечва да си тръгне.
Посягам към ръката му.
― Знам, че не си. Моля те, позволи ми да ти обясня.
― Игричката ти отиде твърде далеч. Харесвах те, Абигейл.
Той се отправя към вратата.
― Проф… Смити, чакай!
Грабвам си палтото и хуквам след него.
― Не си тръгвай! Трябва да ме изслушаш! Намрази ме след това, ако искаш, но ако не ти разкажа сега, няма да разбереш и да ми помогнеш по-късно.
Не знам какво го спира ― дали отчаянието в гласа ми, или любопитството какво съм съчинила. Възползвам се от колебанието му.
― Хайде, да отидем на по-усамотено място.
Хващам го за ръката и го повличам към стълбището. Горе има тихо помещение с дивани и писалища, но е пълно със студенти. Продължаваме към следващия етаж, после изкачваме още един ред стълби и задъхани стигаме до просторна зала с мраморни колони, позлатена ламперия и стенопис на тавана.
― Уха! Не знаех, че има такова нещо! ― ахвам.
― Ако си от бъдещето, трябва да знаеш всичко ― отвръща саркастично той.
― За пръв път стъпвам тук. Така и не успях… Няма значение.
Виждам ниша с две кресла.
― Там е достатъчно уединено ― посочвам.
Мятам палтото си на съседен стол и сядам.
― Е, момиче от бъдещето. Разказвай!
Той седи на ръба на стола, скръстил отбранително ръце.
― Дойдох да уча в университета през двайсет и първи век ― подхващам. ― Съквартирантката ми се казваше Джада.
Той повдига безмълвно вежди.
― Легнах си в стаята в пансиона „Лиз Уотърс“, но на другата сутрин всичко беше различно. Съквартирантката ми се казваше Линда, на стената висеше календар от 1980 година.
― И двамата се срещнахме ― предполага хапливо той.
― Всъщност не. Бях уплашена. Не разбирах какво се случва. И през ум не ми мина да отида на лекции. Като се замисля сега обаче, ако бях отишла, сигурно ти щеше да си професорът.
Смити изпухтява. Не ми вярва.
― Да! Сега определено ми се иска да бях отишла ― казвам, осъзнала колко различно щяха да се развият събитията, ако той ме беше видял тогава.
― Защо?
― Защото после се пренесох в 1970 и ти ми каза, че си на път да откриеш нещо. Имало връзка с теорията на струните. През 1980 може би вече си стигнал до откритието.
― Не съм физик. Математик съм ― поправя ме той.
― Значи ще си промениш специалността, защото през 1970 преподаваш квантова физика.
Той поклаща глава.
― Преподавател съм значи.
― Не просто преподавател. Професор. Затова вчера те нарекох така. За мен винаги си бил професор. Досега.
Той се намръщва.
― Нещо като ясновидка си, а?
Не обръщам внимание на забележката.
― Въпросът е, че постоянно се пренасям из времето, и винаги се натъквам на теб. Мисля, че си важна част от случващото се. Вероятно ще разгадаеш тайната на пътуването във времето. ― Привеждам се напред и го поглеждам в очите. ― Трябва да ми помогнеш.
Изражението му става по-топло. Трогнат е от молбата ми, но си личи, че не ми вярва.
― И как ще успея?
― Ще успееш, защото имаш брилянтен ум! ― възкликвам и разпервам ръце.
Той се усмихва леко.
― Но аз не искам да преподавам. Искам да работя в частна корпорация и да се занимавам с висша математика. Говори се, че не след дълго ще се създаде машина, която извършва математически операции. Не прости изчисления, а сложни уравнения, тригонометрични операции и прочее.
― Да, но ти няма да я изобретиш. Оставаш тук, в университета, за да ми помогнеш.
― Абигейл, това е любопитна история, но нямаш никакви доказателства.
Той скръства отново ръце и се обляга назад.
― Какво те интересува? Ще ти кажа всичко.
― Добре. ― Той се замисля. ― Щом ме познаваш отблизо, защо не знаеше, че съм студент тук? Бъдещият ми Аз не ти ли каза?
Не успявам да сдържа усмивката си.
― Добър въпрос, но бъдещият ти Аз упорито мълчи. Професор Смит е прекрасен човек, обаче непреклонно отказва да споделя къде ще отида и какво ще ми се случи.
Той ме поглежда многозначително.
― Доста удобно обяснение.
― Не ми позволява да разкривам неговото бъдеще добавям, все още раздразнена от неотстъпчивостта на бъдещия Смит.
― Защо професор Смит, тоест аз, не иска да обсъждате бъдещето?
― Страхува се, че ако някой от двама ни разбере какво ни очаква, може да направи нещо, което да промени предстоящите събития. И това вероятно ще ми попречи да се върна в моето време.
Смити сбърчва чело.
― Е, всичко е ясно. Не можеш да подкрепиш думите си с нищо конкретно.