Спомням си веселите искрици в очите на Уил, увереността му, вдъхнала ми надежда, умението му да ме дразни с тайните си.
Смити ме наблюдава изпитателно, сякаш съм лабораторна мишка. После, все едно е стигнал до брилянтно умозаключение, избърборва:
― Падаш си по него!
―He!
― Вчера каза, че може би имаш приятел. Говореше за него. Но защо „може би“?
Засмивам се. Цялата ситуация е абсурдна!
― Защото съм го виждала само веднъж и нещата не се развиха добре. Уил ми подсказа, че сме повече от приятели, но понеже аз го срещах за пръв път, отношенията ни бяха доста едностранчиви.
С изключение на целувката. Изненадаме с нея. Не очаквах да е толкова чувствена.
Смити продължава да си води бележки и, слава богу, не забелязва изражението ми.
― Кога те е срещнал? ― пита, без да вдига глава.
― Не ми каза ― навъсвам се. ― Ти не си ли ни виждал заедно?
― Не. Размених само няколко думи с него на една лекция.
― По физика?
― Да. Той обаче изчезна и повече не се появи ― додава замислено Смити.
― Ще го видим пак. Сигурна съм.
Олеква ми при мисълта, че двамата ще се срещнат, макар че аз ще съм кой знае къде, и то сама.
― Откъде знаеш?
Усмихвам се самодоволно.
― Знам, защото ще се срещнете благодарение на мен.
Смити се хваща за главата.
― Толкова е объркано!
― На мен ли го казваш?
Той замълчава. После пита:
― Наистина ли някоя сграда ще носи името ми?
Кимвам.
― Библиотеката по физика.
― От коя година идваш? През коя година построяват библиотеката?
― Не знам дали трябва да ти кажа.
― Шегуваш ли се? Искаш да взема сериозно фантасмагориите ти за пътешествия из времето, а отказваш да ми кажеш от коя година идваш, защото мислиш или вероятно знаеш, че съм умрял?
Сещам се колко се дразнех, когато Уил и професорът криеха информация от мен, и му отговарям.
Той оставя писалката и се обляга назад.
― Тогава наистина ще съм умрял.
― Не знаем ― преглъщам тежко. ― Не е сигурно.
Той се втренчва в мен. Вълнението му се сменя с примирение.
― Мисля, че е очевидно.
― Е, живей здравословно и се постарай да не умираш. И не пуши. Пушиш ли?
― Всички пушат.
― Ракът на белите дробове е сред най-опасните убийци. Спри да пушиш. От днес.
Заповедният ми тон го разсмива.
― Сигурна ли си, че излизаш с Уил? Така де… нали още не се е случило? Струва ми се, че с теб ще се разбираме доста добре.
― Не мога да изляза с теб ― казвам с мек глас.
Смити взема писалката и я завърта между пръстите си.
― Цял живот съм сам. Искам да създам семейство. Трудно ми е да говоря с момичета, но с теб е лесно.
― Съжалявам, не съм подходяща. Не се задържам дълго на едно място. Намери си умно и мило момиче, а не използвачка, дошла да си търси мъж в университета. Повярвай ми, ще се ожениш, ще имаш деца и ще бъдещ много щастлив.
Той се усмихва обнадежден.
Два дни по-късно звънецът на вратата ме изтръгва от дълбок сън. Имам или писмо, или посетител. Какви ли неприятности съм си навлякла този път? С ужас осъзнавам, че пак съм се успала и съм пропуснала сутрешните лекции. Снощи едва останах будна. Легнах да поспя час, но явно съм забравила да навия будилника.
Обличам се и слизам във фоайето да видя каква беда ме очаква. После ми хрумва, че може би Уил е дошъл. Вчера се разходих до Пикник Пойнт да проверя дали снегът се е разтопил достатъчно, та да изровя съкровището. Преспите обаче се оказаха дълбоки, прорязани тук-там от заешки пътечки.
Спускам се на бегом по последните стъпала с надеждата да зърна спокойното лице на Уил. Сварвам обаче Смити да пристъпва смутено от крак на крак, стиснал дебела книга под мишница. Очите му се стрелкат насам-натам, избягвайки погледите на момичетата, тръгнали за лекции.
Минавам зад него.
― Не хапят. Повярвай ми.
Той подскача.
― О, здрасти, Абигейл ― казва с очевидно облекчение.
― Аби. Така ме наричат приятелите.
― Добре, Аби ― усмихва се той, сякаш съм го допуснала в специален клуб.
― Наистина ли се смущаваш толкова край момичета?
― Не, разбира се. Просто не съм влизал никога в женски пансион.
Намества си очилата, все едно са му защитна броня.
Постаравам се да не се разсмея.
― Е, какво те води насам?
― Обмислих всичко, което ми каза. Сега търся начин да докажа историята ти.
Въздишам. Мислех, че ми е повярвал.
― Вчера се порових из университетските архиви и открих нещо, което ще ти се стори интересно.
Измъква дебелата книга изпод мишницата си. Оказва се албум.