Седалките са дървени и с декоративни рамки от ковано желязо. Стара циментова мозайка покрива пода, но издигнатият подиум е произведение на изкуството с високоговорители, осветление и прожекционен екран. Непрекъснато се изненадвам, че университетът е запазил реликви от ранните години, съчетани със съвременни подобрения.
Избирам място по средата на залата. Стотина студенти са разпръснати из помещението. Тук-там седят по двойки, но повечето са вперили погледи в телефоните си.
Понечвам да напиша съобщение на мама, но професорът влиза. Прибирам телефона.
― Добро утро. Аз съм професор Джоунс и преподавам квантова физика. Този семестър ще изучаваме теорията на струните, квантовата хромодинамика и М-теорията. ― Едва се сдържам да не изстена. ― Ако напредвате бързо, в края на семестъра ще обсъдим и теорията за пътуване във времето, разработена от професор У. К. Смит.
Забелвам очи при тези думи, но поне изглежда интересно. Може би има надежда за този курс все пак.
― Вероятно ви звучи познато, защото новата библиотека по физика носи името на професор Смит, или заради откритията му по отношение на холографския принцип, прославили нашия университет в областта на физиката. Първо обаче ще усвоим основните концепции.
След лекцията главата ми е пълна с несмилаема информация за „пространствено-времевия континиум“. Тръгвам към книжарницата за учебник по английска литература. Това е един от двата предмета, които не предлагат електронен учебник. Знам, че антикварната книжарница е наблизо, но не съм сигурна къде точно се намира. Решавам да проверя на телефона и спирам на пешеходна алея с метални пейки и дървета, чиито листа започват да жълтеят. Момче в тъмносиня тениска и дочени къси панталони снима съседната сграда. Вглеждам се и виждам, че всъщност е насочил телефона към паметна табела до входа на библиотеката по физика „Смит“, току-що спомената от професора ми.
Пристъпвам по-близо да прочета надписа.
„Впуснете се в невъзможното, защото то ще ви даде търсените отговори.“
У. К. Смит
― Доста неясно ― казвам.
Момчето се засмива.
― Звучи философски.
Висок е, определено над метър и деветдесет; чупливата му светлокестенява коса е подстригана късо.
― Защо снимаш надписа?
― За дядо. Работеше в кампуса. Ще му изпратя снимките да го поразведря.
― Искаш ли да те снимам до табелата?
― Разбира се.
Подава ми телефона и застава до табелата. Посочва я с глуповата гримаса и ме разсмива. Симпатичен е въпреки високото чело и изпъкналия нос.
Правя две снимки и му връщам телефона.
― Благодаря. ― Той вижда снимките и се засмива. ―Дядо ще се зарадва. Шегаджия е. Изпращам му по нещо, за да го развличам. Напоследък не е много добре.
― Съжалявам. Моята баба почина преди няколко седмици.
Веднага ми се приисква да не бях съобщавала този личен факт, но той явно не се смущава.
― Моите съболезнования. Сигурно ти е трудно.
Кимвам.
― Благодаря… Да, не е лесно. Баба е учила тук през петдесетте. ― Обхождам с поглед кампуса. ― Развълнува се много, когато разбра, че ще бъда в Медисън.
Иска ми се да мога да й изпратя снимки. Дъхът ми секва от новия прилив на спомени.
― Така сигурно е още по-трудно. ― Той поклаща съчувствено глава. ― Между другото, казвам се Колтън.
― Аби ― усмихвам се. ― Кампусът е огромен. Още не съм се ориентирала.
― След време ще го опознаеш. Между другото, живея в „Трип Хол“ край езерото. Ти?
― „Лиз Уотърс“.
Той се усмихва.
― Съседи сме. Ако ти трябва помощ, познавам добре кампуса.
― Всъщност търся антикварната книжарница.
― Кажи ми адреса.
Показвам му го на телефона.
― На съседната улица е, съвсем близо.
Упътва ме как да стигна.
― Благодаря. Ще се виждаме.
Тръгвам към книжарницата, но усещам как ме обзема униние, което няма да ме напусне до края на деня.
По-късно вечерта все още не съм се отърсила. В мечтания колеж съм и е редно да сияя от щастие. Поглеждам университетския календар и се опитвам да си представя баба през първия й ден в кампуса. Да можех само да й се обадя, за да ми разкаже. Винаги успяваше да ме развесели.
Сядам тежко на леглото и вземам кутията за шапки. Какви отговори иска да открия? И какво значат думите, че е разбрала коя съм? Звучи безсмислено. Може би туморът в мозъка е размътил мислите й. Чувствам се още по-зле.
Джада влита в стаята, захвърля чантата си върху бюрото, вижда ме и застива.