В същия момент входната врата се отваря и вътре влитат снежинки. Нахлува студен въздух. Увивам се по-плътно в жилетката и виждам Шарън да тегли куфарите през прага.
― Дай да ти помогна.
Смити се втурва към нея, грабва грамадния куфар и го пренася до средата на фоайето.
― Благодаря ― казва тя, изтупвайки снега от палтото си; бузите й са порозовели от мразовития вятър.
Смити вирва демонстративно брадичка и ми прошепва:
― Виждаш ли. Мога да говоря с момичета.
Притичвам край него и прегръщам Шарън.
― Върна се!
Тя се усмихва леко.
― Татко настоя. Можел да се грижи за себе си. Мама му заръчала непременно да завърша университета и да получи учителската си диплома. Сърце не ми даде да му кажа, че съм се записала да уча археология.
Смити ни наблюдава с интерес.
― Шарън, запознай се с моя приятел Смити. Смити, това е съквартирантката ми Шарън.
Той ме поглежда и повдига многозначително вежди.
― Приятно ми е да се запознаем.
Усмихва й се широко и веднага разбирам какво си мисли.
― И на мен ― отвръща учтиво тя.
Дръпвам го настрани и му просъсквам:
― Няма да флиртуваш с баба!
― Защо?
Оглежда я от глава до пети ― от сияйните очи до стройните крака и обратно.
― Защото знам кой е дядо ми. Не си ти! Ще прецакаш всичко! Буквално ― процеждам през зъби.
Той обръща гръб на Шарън, за да не ни чуе.
― Каза ми да си намеря мило момиче. Тя определено е подходяща.
― Шарън не ти е в категорията. Не си го и помисляй! И не й разказвай историята ми. Никога! Бог знае какво може да стане. С тази скорост нищо чудно да се разтопя пред очите ти. Започвам да разбирам защо настояваше да не говорим за миналото… и за бъдещето.
Смити вирва упорито брадичка и прошепва:
― Доколкото разбрах, ще си заминеш. И няма как да научиш.
Поглеждам към Шарън и забелязвам, че ни наблюдава с интерес. Решавам да не се впускам в спорове.
― Благодаря, че намина Смити, но трябва да помогна на Шарън да си пренесе багажа в стаята.
Побутвам го не особено нежно към вратата.
― О! Вземи албума.
Подава ми го.
― Благодаря. ― Поемам тежкия годишник и накланям глава, сочейки вратата; колкото по-малко се навърта край Шарън, толкова по-добре. ― Довиждане!
Грабвам тежкия куфар на Шарън и го помъквам към нашето крило.
― Чао! Радвам се, че се запознахме, Шарън! ― подвиква Смити след нас.
Тя ме настига.
― Приятелят ти е много симпатичен. Каква е историята?
― Запознахме се преди два дни. Покани ме да излезем, но отказах.
― Има чар. И изглежда е умник. Защо отказа?
Не ми харесва как поглежда назад към Смити.
― Може би си права. Утре ще говоря с него и ще му кажа, че съм размислила.
Още щом влизаме в стаята и затваряме вратата, слагам албума върху моето легло и се обръщам към Шарън:
― Е, как си?
Тя свива устни, слага си палтото на закачалката и сяда на ръба на леглото си.
― Ужасно. Изплаках си очите, а когато полагаха ковчега в земята, татко едва не рухна. Смъртта й го съсипа. Не мога да повярвам, че ме изпрати тук.
Сядам до нея.
― Може би му трябва време да го преживее сам.
― Може би. Толкова е немислимо. Къщата е зловещо тиха без нея. Тя пускаше радиото и печеше хляб всеки ден. Вкъщи винаги миришеше на пресен хляб. След Коледа обаче едва ли е влизала в кухнята. Татко каза, че състоянието й се влошило много бързо.
― Съжалявам…
― Не знам как ще ходя на лекции. Мисля само за мама.
Очите й овлажняват и тя избърсва една сълза.
― Не е необходимо да започнеш да учиш веднага. Дай си време.
За бога, аз не съм посещавала нито една лекция, така де, допреди три дни, а след това на два пъти пропуснах занятията.
Отварям чекмеджето на скрина и изваждам шоколад.
― Да хапнем нещо сладичко и ако искаш, ще ми разкажеш за майка си. Искам да науча всичко за жената, отгледала най-удивителното момиче на света.
― Абигейл, ти си неповторима.
Шарън ме прегръща. Затварям очи и си представям, че съм у дома с баба.
Шарън пуска плоча на грамофона и слага пени върху игличката, за да не прескача. Натрупвам всички възглавници върху нейното легло; двете се настаняваме удобно, разопаковам шоколада и очаквам с нетърпение да науча нещо за моята прабаба.
Шарън лапва парченце шоколад и подхваща:
― Мама беше чудесна! Винаги ме окуражаваше да правя каквото ми харесва. Татко май искал момче, но получил мен. Научи ме да стрелям, да играя баскетбол, да карам ски ― все едно съм му син. Мама не възразяваше. Връщахме се вкъщи кални до ушите. Тя ни питаше дали сме видели мечка или слон.