Шарън се подсмихва, унесена в спомени. Трудно ми е да си представя мъжа със сериозно лице, когото видях преди няколко дни, да се забавлява с леко сърце. Замислям се за моя баща и се питам какъв ли щеше да бъде, ако беше останал жив.
― Мама не е получавала много обич като малка. Сигурно затова беше толкова сърдечна с мен.
― Но защо казваш, че не са я обичали?
Отчупвам парченце шоколад.
― Майка й починала. Втората съпруга на баща й била коравосърдечна жена. Виждала съм я като малка. Помня как мама заставаше между мен и нея. Помня и злостното лице на жената, все едно всеки момент ще протегне ръка и ще ме ощипе.
― Това е ужасно.
― Изпратили мама в пансион. Щастливка съм, предполагам. Осемнайсет години беше до мен. Разкажи ми сега за твоята майка.
Без малко да се задавя с шоколада. Пита ме за бъдещата си дъщеря. Очите ми се просълзяват, но бързо се овладявам.
― Ами… тя е чудесна. Не обича да домакинства, но е много умна. Обича си професията и винаги ме подкрепя.
― Явно е доста модерна. Мисля, че ще ми хареса.
― Сигурна съм ― усмихвам се, но болка пронизва сърцето ми. Липсват ми и двете ― и мама, и баба. Прекрасно е, че съм с Шарън, но ми липсва присъствието й като по-възрастна.
Тя се смъква от леглото и взема дамската си чанта.
― Абигейл, открих мрачна тайна. Ще я споделя с теб, но се закълни да не казваш на никого.
Оставям шоколада върху нощното й шкафче.
― Разбира се.
Тя отваря чантата и изважда сгънат лист хартия.
Внезапно някой почуква силно на вратата. Шарън подскача и напъхва листа обратно в чантата, преди да отвори.
― О, здрасти, Бети!
― Здрасти, Шарън. Нося официално писмо за Абигейл. Госпожица Чаплин ми каза да й го предам лично.
Лицето на Бети е сериозно. Отивам при тях до вратата. Бети държи бял запечатан плик. Втренчвам се в него. Боя се, че знам какво съдържа, но не искам да безпокоя Шарън.
― Благодаря ― изричам ведро и вземам плика.
Бети си тръгва без повече приказки. Шарън затваря вратата.
― Какво е това?
― По-късно ще видя. Тази вечер важната си ти.
Подхвърлям плика върху моето легло и сядам пак на нейното.
Шарън го вдига и прочита адреса на подателя. Сбърчва угрижено вежди.
― От декана е! По-добре го прочети сега.
― Знам какво пише. Включили са ме в списъка със стипендианти ― излъгвам.
― Чудесно!
Тя се усмихва с облекчение и оставя писмото.
― Е? Какво се канеше да ми кажеш? Напрежението ме убива.
― О, да!
Тя пак изважда листа и ми го подава. Познавам го по откъснатия крайчец и ме обхваща злокобно предчувствие.
― Прочети го ― настоява Шарън. ― Това е удостоверението ми за раждане.
Не е толкова просто. Същият документ с избледняло мастило беше в кутията за шапки през онази първа нощ. Поглеждам към моето легло, където кутията лежи в долния край до стената. Незнайно кога това свидетелство за раждане е стигнало до мен.
Впивам поглед в листа. С дребен шрифт е написана болницата, имената на лекарите и служебните лица.
Виждам и нейното име: Шарън Рей. Родителите са Руби М. Фелпс и Уолтър С. Смит. Когато преглеждах за пръв път документа, не обърнах внимание на имената им. Сега обаче тези хора са реални. Руби е починала току-що, преди няколко дни се запознах с покрусения Уолтър. Шарън наднича над рамото ми и ме подсеща за загадъчната си тайна.
― Какво да търся? ― питам.
― Погледни реда, където е отбелязана майката.
―Да?
― До него пише „брой живо родени деца".
Посочва мястото.
Присвивам очи и различавам дребните букви до квадратче с цифра.
― Пише две.
Вдигам глава за обяснение.
― Не разбираш ли? Не съм единствено дете. Мама е родила друго преди мен.
― Е, странно е, но може би детето е починало, докато ти си била бебе.
― Абигейл, не може да съм имала по-голям брат или сестра. Родена съм година след като родителите ми са се оженили. Детето трябва да е родено преди това.
Изражението й ми подсказва, че това е голям скандал.
― Може би майка ти е имала друг съпруг преди баща ти и детето е от него ― предполагам, за да разсея смущението й.
― Невъзможно е. ― Шарън крачи из тясната стая. ―Мама е била на осемнайсет, когато се запознала с татко, на деветнайсет, когато се оженили, и на двайсет, когато съм се родила.
― Питай баща си. Ще ти обясни.
― В никакъв случай! Не мога да говоря с него. Представи си да попитам ― сяда до мен, ― а той да не знае за бебето? Това ще го съсипе. Обичаше мама до полуда.
― Сигурно е виждал свидетелството ти за раждане. Най-вероятно знае ― подавам й документа.