― Както и да е. Не мога да разпитвам за извънбрачно дете. Не е редно.
― Излиза, че майка ти е родила, преди да навърши осемнайсет. И какво от това?
Питам се обаче какво момиче е била моята прабаба Руби. По онова време едва ли е имало противозачатъчни. Като се замисля, нямам представа какво използват жените и в тази епоха. Използвали ли са изобщо нещо?
Шарън поклаща глава.
― Не се връзва с характера на мама. Беше порядъчна, с отлични обноски… Току-що я изгубих и изведнъж разбирам, че имам брат или сестра. Трябва да открия това дете.
Решимостта й ме трогва. Разбирам и желанието й да намери сродна душа.
― Защо мама не ми е казала? ― Шарън грабва възглавница и я прегръща. ― Момиче от гимназията ми неочаквано се премести в Канзас да се грижи за болната си леля. По-късно чух, че нямала леля в Канзас. Родителите й я изпратили, защото се била опозорила. Ами ако същото се е случило с мама?
― Може да е чиновническа грешка. Вместо едно са написали две.
― Не мисля. Когато бях на осем, молех родителите си за братче или сестриче. Сега разбирам, че се държаха странно. Същата година писах на Дядо Коледа, че искам само един подарък ― бебе за семейството ни. Прочетох писмото на глас и мама се разплака, а татко взе писмото и ме накара да напиша ново и да поискам играчка.
―О!
― Може би мама се разплака, защото е оставила първото си бебе.
― Може би… Но как ще разберем със сигурност?
Особено без компютри и интернет.
― Не знам, но трябва да има начин.
Харесвам нейната решителност.
― Добре. Ще се справим заедно. Ще търсим навсякъде, където се сетим, и ще измислим как да открием бебето.
Тя ме поглежда с надежда в очите.
― Обещаваш ли?
― Честен кръст ― прекръствам се. ― Започваме още утре сутринта.
Шарън ме прегръща силно.
― Абигейл, ти си най-добрата приятелка на света.
По-късно, след като тя заспива, отварям писмото от декана. С разтуптяно сърце изваждам листа и го разгъвам.
Уведомление за изключване.
Дъхът ми секва. Официално ме изритват от колежа. Трябва да освободя стаята до двайсет и четири часа. Поглеждам към баба, заспала кротко след всички премеждия ― загубата на майка й, а сега и загадката с бебето.
Времето не играе честно. Ако не остана будна през цялата нощ, ще се пренеса другаде. Но ако не заспя, от умора няма да успея да отида на лекции и ще ме изключат, а няма къде да отида. Какво ще стане с мен? Ще заседна ли в това време без леглото си в стая 4418, което да ме върне вкъщи?
Лежа отчаяна и прокарвам пръсти по кръпките от различни платове, от които е съшита покривката ми. Иска ми се Смити вече да е професор. Той би ми помогнал. Утре трябва да го намеря и да му съобщя новината. Ръката ми докосва албума. Да си блъскам ума какво е искал да видя в него, не ми е по силите тази нощ. Смачквам уведомлението за изключване и го захвърлям към кошчето за смет. Не улучвам.
Замислям се за изгубеното бебе. Баба има брат или сестра. Осъзнавам, че за това ми е говорела, преди да умре. Каза, че съм обещала да й помогна да открие бебето. Да продължавам да търся. Тогава сметнах, че умът й е помътен от обезболяващите или от тумора в мозъка. Сега разбирам, че причината е друга.
Не ми хрумва как да открия следите на изгубеното бебе и се втренчвам в тавана, замислена за Уил. Чудя се къде е и дали му е по-леко отколкото на мен. Затварям очи и си го представям как върви край езерния бряг с тревичката в уста. Откъм Карилиън Тауър долита приглушен звън на камбани.
10
Събуждам се бавно; лицето ми е притиснато в нещо твърдо. Отварям очи и виждам албума от Смити. Заспала съм. Ужас! Изправям се рязко.
Леглото на баба е покрито с тъмносиня покривка и възглавнички с бродерия. Всичко в нейната страна на стаята не е както трябва. Изчезнала е.
―Не!
Как можах да заспя? Баба тъкмо се беше върнала след погребението на майка си, а аз я изоставих точно когато съм й най-необходима.
― Пфу! ― удрям с юмрук по възглавницата.
Не знам в кое време съм се озовала и ми е все едно, защото баба няма да е тук. Най-после разбрах каква е била последната й молба, а не мога да направя нищо.
Седя на леглото ― единственият ми оазис сред бурята ― заобиколена от непознати вещи на непознато момиче. Обхваща ме страх. На стената виси нов календар, разбира се. Коя е годината? Не искам да знам. Няма да ми донесе нищо добро. Освен приземяването във времето на баба, никога не е било добре.
Новият ми план е да остана в леглото, скрита от времето. Любопитството обаче надделява. Ставам и се взирам в проклетия календар. Септември 1948.