Боже, мразя това място. И това време. Баба я няма тук. Искам да се върна вкъщи.
Поглеждам през прозореца. Листа покриват клоните на дърветата. Няколко жълтеят. Поне не е зима. Обличам риза от груб памук, вълнена пола и обувки от моя гардероб.
Излизам в коридора и виждам името си на вратата до името Дороти. Още не съм я виждала и това ме устройва. Ако ми провърви, ще я отбягвам цял ден. Удобно съм прахосала толкова време сутринта, че коридорът е празен. Банята ― също.
Измивам се и се връщам в стаята, която ми изглежда съвсем чужда след седмиците, прекарани с баба. Смехът и лъчезарното й присъствие я превръщаха в убежище от стихията на времето. Какво ще правя сега? Нямам никакво желание да опознавам тази нова година. Щом не мога да се върна у дома, искам да съм с баба. Ала съм подминала и двете времена.
После се сещам за Уил и заровеното му съкровище. Септември е ― земята не е замръзнала. Мога да го намеря! С възобновена енергия обличам сив пуловер и връзвам косата си на опашка. Вероятно не е стилът на 1948, но не ме е грижа. Грабвам писалка и лист хартия от бюрото, прибирам ги в плетената чанта от 1970 и се спускам по задното стълбище. Не възнамерявам да се смесвам със студентите от четирийсетте ― освен в краен случай.
Свежият есенен въздух ухае прелестно в сравнение със снежната зима на 1951. Бързам по покритата с чакъл алея покрай брега. Подминавам Адамс и Трип Хол.
Дали младият професор е тук? Вероятно, но няма представа коя съм. Безсмислено е да го търся. Но пък може би сега се срещам с Уил?
Прекосявам полуостровчето, заобиколена от калейдоскоп от златисти, оранжеви и ръждивочервени листа, и вдишвам дълбоко есенното благоухание.
Стигам до първото отклонение от алеята. Как ме упъти Уил? Дясно, ляво и пак ляво? Уф! На следващото разклонение поемам надясно по тясна пътечка, после свивам наляво. Мястото ми изглежда съвсем непознато. Но пък Уил ми го показа почти петнайсет години по-късно, нормално е да изглежда променено. Оглеждам се за падналото дърво, но не го откривам. Толкова по въпроса за ориентацията ми.
Връщам се по стъпките си до главната алея и пробвам пак. Цялата съм плувнала в пот. Този път свивам наляво след първото отклонение и минавам край гъсталак червена смрадлика. Клонки се плъзгат по раменете ми, чувам как дребни гадинки се разбягват от пътеката.
На следващото отклонение се изкушавам да завия наляво, но се придържам към плана и поемам надясно. Пътеката прави широк завой и разкрива огромен дървесен ствол, полегнал върху горския под в цялото си величие. Провирам се през трънака, който захваща пуловера ми. Сърцето ми препуска при мисълта, че ще открия съкровището на Уил. Заобикалям падналото дърво. Както преди купчина сухи клони покриват гниещата му основа. Спомням си как Уил покри с тях безценните си притежания. Отмествам дебел клон, после още един. Виждам купчината листа, изпод която Уил измъкна лопатката. Клякам и разчиствам листата с длани. Нещо дребно се стрелва през ръцете ми. Изпищявам. Мишлето побягва и се скрива. Вземам пръчка и с нея смитам останалите листа и клонки. Стигам до лопатката, пъхната под дънера.
Благодаря, Уил.
С лопатката в ръка се оглеждам за големия камък. Опитвам да го избутам с крак, но е много тежък. Почуквам с лопатката по него да не би да е скривалище за други създания. Навеждам се да го повдигна, но проклетникът не помръдва. Хващам го с две ръце и напрягам сили. С рязко движение го отмествам и залитам назад. Падам по задник върху влажните листа.
Изправям се бързо. Пръстта под камъка изглежда недокосвана отдавна. Коленича и забивам лопатката в рохката земя. Натрупвам пръстта на купчина до мен. Червеите се гърчат от възмущение, че ги разбутвам.
Тук ли ще е табакерата? Сигурно. С всяка пълна лопатка се чувствам взе по-близо до Уил, единствения човек във времето, който разбира какво преживявам. Не бях особено мила с него в деня, когато се срещнахме, и сега ми се иска да мога да му се извиня.
Лопатката удря нещо твърдо. Да! Трескаво разкопавам около него и трофеят ми се показва. Развивам брезента, виждам табакерата и въздишам с пълни гърди.
Както направи Уил, подпъхвам ръба на лопатката под капака и го отварям, като внимавам вътре да не се посипе пръст. Избърсвам длани и изваждам съкровищата ― монетите, банкнотите, джобния часовник и дебел ключ, който предишния път не съм забелязала. Най-сетне стигам до плика. Хартията се разгъва, щом я освобождавам от табакерата. Изваждам листа и започвам да чета.
Скъпа Аби,
Сърцето ми скърби без теб. Знаехме, че този ден ще дойде, но това не намалява болката и отчаянието ми.