Увери ме, че пътищата ни ще се пресекат отново, ала докато не видя пак прелестното ти лице, ще тъна в тъга и ще влача жалкото си съществуване.
Ако прочетеш писмото ми ― моля се да е така ― недей да мислиш, че засвидетелствам любовта си като безумец. Вероятно очакваш да проявя доблест и сила. Ще откриеш обаче изгубено момче, търсещо смисъл и посока в абсурдния свят, който споделяме.
Аби, ти ми донесе утеха и отново осмисли живота ми. Всяка нощ се моля камбаните да забият и да ме пренесат във времето, където ще зърна отново сладкото ти лице.
С обич, Уил
Леле! Облягам се на падналото дърво и грубата кора остъргва гърба ми.
Сърцето ми бие лудешки. Стъписана съм от неочакваното любовно писмо. Ако не броим целувката, в деня на срещата ни Уил сдържаше чувствата си, но тук всичко е казано от ясно по-ясно. Да можех да го видя само за секунда! Ала макар че го няма, красивите му думи са при мен.
Отгръщам листа и намирам втора бележка.
Моя скъпа Аби,
Поговорката „отсъствието разпалва любовта“ е пълна глупост. Думата „отчаяние“ описва най-добре състоянието ми. Мъчително е да знам, че ти си някъде там, скрита във времето.
Искам да се уверя, че си в безопасност, но съдбата пренебрегва желанията ми. Не си ми оставила послание; сигурно не си успяла да откриеш моето „съкровище“.
Питах се дали си като повечето жени, на които им липсва чувство за ориентация. Чудя се ще намериш ли някога мястото. Сега се усмихвам, представяйки си колко си раздразнена, задето те сравнявам с безпомощните момичета от миналото.
Ако откриеш съкровището, знай, че аз съм добре. Вече се приспособявам по-умело към новия живот. Нямаме избор, нали?
Всяка вечер съзерцавам нощното небе и звездите с мисълта, че някъде из времето ти правиш същото.
Докато се срещнем отново, Уил
Прегръщам писмото, влюбена в думите му, и съжалявам, че не съм била по-откровена с него през деня, когато се срещнахме.
Изваждам писалката и листа от джоба си и се замислям какво да напиша. Уил вероятно знае почти всичко, което ще се случи, защото вече съм му разказала. Думите се оформят в ума ми, усмихната ги запечатвам на листа.
Скъпи Уил,
Озовах се тук през есента на 1948, но ти вероятно знаеш, защото смятам да ти разкажа, когато се срещнем отново. Между другото, не ми каза кога ще се случи това и упорството ти ме вбеси, както знаеш.
Снощи се разделих с баба. Бях тъжна, но днес открих твоите писма и не можеш да си представиш колко щастлива се чувствам. През 1961 прекарах само няколко часа с теб, но сега, след като прочетох думите ти, очаквам с нетърпение да те видя отново и да открия магическата близост, която споделяме. Ти я представи като на шега, но пък какво, малко смях никога не е излишен.
Видях Смити през 1951. Покани ме на среща! През последната ми вечер там го запознах с баба. Изпадна във възторг, та се наложи да го предупредя да не я ухажва. Не мога да си представя как бедното момче ще открие любовта.
Прабаба ми Руби почина. Баба е покрусена. Сега разрешавам нова загадка, за която вероятно вече съм ти разказала, и няма да се впускам в подробности.
Между другото, не можа ли да скриеш съкровището на по-добро място? През ръката ми притича мишка и едва не получих удар. Е, разбъбрих се очевидно, но това облекчава самотата. Време е да се прибирам, но съквартирантката ми сигурно ще ме изхвърли, когато види как съм си изкаляла роклята и обувките. Заради теб, разбира се!
Надявам се да те срещнем скоро.
Твоята спътница във времето,
Аби
Добавям името си с усмивка, представяйки си как някой ден Уил ще прочете писмото ми. Сгъвам листовете и ги прибирам в плика. Когато ги връщам в табакерата, забелязвам снимки, пъхнати на дъното.
Внимателно изваждам черно-белите фотографии. Първата е на семейство в старовремски дрехи. Стоят на кей ― мъж, жена, момиче и момченце. Вглеждам се отблизо. Боже, това е Уил като малък, носи панталонки до средата на глезена. На другата снимка същото семейство е на плаж; всички носят смешни старомодни бански. Уил държи кофичка. Сърцето ми се преобръща. Как е оцелял след загубата на най-близките си хора?
Поглеждам следващата снимка и ахвам.
Широко усмихнати, с Уил се взираме в обектива. Прегърнали сме се през рамо. Изглеждаме радостни, сякаш сме се заливали от смях, когато фотоапаратът е щракнал. По дрехите не мога да определя годината. Обръщам снимката; няма дата. Уил сигурно не я е написал нарочно.