Хванала снимката в краищата, за да не я съсипя с мръсните си пръсти, дълго се взирам в нея. Уил излъчва спокойна увереност. Усмивката му е предразполагаща и озарява очите, които блестят дори на тази стара снимка. Носът му е тесен и прав, веждите ― гъсти и извити, скулите ― високи. Склонил е глава върху моята, сякаш и двамата искаме да се почувстваме свързани.
Неудържимо се изкушавам да взема снимката, но Уил няма да я намери, а може би на него ще му е нужна повече. Дано да го открия тук през 1948 и да не ми е необходима снимка за спомен.
Неохотно прибирам всичко в табакерата. Укорявам се мислено, че не донесох нещо дребно, което да добавя вътре. Заравям я и се изпоцапвам още повече. Докато наместя камъка и го покрия с клоните, вече съм цялата в кал.
По дългия обратен път към „Лиз Уотърс“ не мога да прогоня Уил от ума си, а и не искам. Защо времето ни събира и после ненадейно ни разделя? И защо се срещнах с баба и професора? В тази лудост сигурно се крие някакъв смисъл, има ред в хаоса, но какъв? Крайно време е професор Смит да запретне ръкави и да изучи физиката, за да разреши загадката.
Изгладняла без закуска и от копаенето, вземам отново душ, обличам чисти дрехи и тръгвам към „Юниън“ за ранен обяд. По-бързо ще е да се нахраня в закусвалнята в „Лиз Уотърс“, но не искам да се преструвам, че познавам хората и да водя лековати разговори. На терасата с изглед към езерото е по-лесно да остана анонимна.
„Юниън“ изглежда съвсем непроменен отвън. Вътре също не откривам особена разлика. Мирис на печени бургери напълва устата ми със слюнка. Грабвам поднос и го плъзвам по тезгяха. Студенти с бели хартиени шапки и престилки вземат поръчките и приготвят храната.
― Какво обичате? ― пита момче, докато чета менюто, написано четливо върху черна дъска.
― Един хамбургер и шоколадов малц, моля ― отговарям.
― Добре ― казва той.
Гласът му ми се струва странно познат. Настръхнала, поглеждам на кого принадлежи и виждам висок студент с пъпчиво лице да записва бързо поръчката ми. Познати кафяви очи се втренчват в мен иззад очила с телени рамки. Той ми подава купон.
Смити?
― Благодаря ― заеквам и вземам хартийката.
Не мога да откъсна поглед от недораслия професор Смит. Забелязал любопитството ми, той свежда очи и избърсва длани в престилката си.
― Всичко ще е готово след няколко минути.
― Благодаря ― повтарям, затруднена да свържа младата му версия с първата, която срещнах през 1970. Изглежда различен дори в сравнение с последния път, когато го видях. Кожа и кости е, с източен врат и дълги ръце. След време ще стане далеч по-привлекателен.
Обръщам му гръб, плащам поръчката и сядам на малка маса, откъдето мога да го наблюдавам. Суети се объркан зад тезгяха. Разбърква малца с мляко, после прибавя препълнена лъжица сладолед; млякото плисва и опръсква престилката му.
Непохватните му движения привличат вниманието на колега, който му дава указания. Смити добавя още съставки и слага чашата под бъркалката. Щом я включва, сместа изригва като фонтан.
Закривам уста, за да не се разсмея. След няколко минути той тръгва да ми донесе обяда. По стъклената чаша с малцов сироп се стича сладолед.
― Изглежда много вкусно ― казвам, за да го поуспокоя.
Той ме стрелва с поглед.
― Приятен обяд!
― Благодаря ― усмихвам се.
Докато поглъщам лакомо сочния бургер и пия малца, наблюдавам как Смити разтребва и бърше маси. Вдига купчина мръсни съдове, обръща се и препречва пътя на момче, натоварено с пълни чинии.
Отварям уста да му извикам предупредително, но е твърде късно. Той се сблъсква с другия студент и храната се разпилява. По лицето му се изписва ужас. Трябва да решава сложни уравнения, келнерството не е за него.
― Смити! ― подвиква по-възрастен работник.
― Да, сър? ― отвръща гузно той.
― Я си почини да се успокоиш!
― Да, сър ― съгласява се още по-оклюмал Смити.
Сваля бялата престилка и шапката. Излиза на терасата и сяда на оранжев стол с изглед към езерото.
Не мога да го гледам толкова отчаян. Избърсвам уста и отивам при него.
― Лош ден, а? ― Сядам на стола срещу него.
Той се сепва и изправя гръб.
― Видя ли?
― И как не! ― усмихвам се. ― Не се панирай. Всички имаме лоши дни.
Той поклаща глава и се втренчва в земята.
― За нищо не ме бива. Сигурно не съм създаден за колеж.
― Защо мислиш така?
Дъската ли му хлопа? Той е съвършеният студент.