― Не съм схватлив. Всички други знаят какво да правят и се вписват в обстановката.
Намества си очилата, сякаш положението ще се подобри, ако вижда по-ясно.
― А ти?
Върху масата пада листо. Той го перва с длан, поглежда ме, после пак се взира към езерото, все едно му е много трудно да ме гледа в очите.
― Като малък живеех доста простичко. Сега всичко е ново и ме препъва. Не съм работил в ресторант. Нищо не правя както трябва и цялото ми старание отива на вятъра.
Въздишката му е пълна с разкаяние и самоомраза.
― Тогава недей да се стараеш чак толкова ― предлагам.
Поглежда ме, сякаш съм идиот.
― Как ще ми помогне по-малкото старание?
― Е, няма да си толкова нервен. В момента си напрегнат до скъсване и просто си чакаш белята. Отпусни се, забави темпото.
Той поклаща глава. Не одобрява съвета ми.
― Не мога да карам по-полека. Имам много за вършене.
Потропва бързо с крак по земята и пак побутва нервно очилатата.
― Защо не си намериш друга работа? Какво умееш?
Говоря по-тихо и по-бавно, за да го успокоя.
― Градинарство. Работил съм в овощна и зеленчукова градина. Работя и в университетската библиотека. Там е по-добре. Най-голямата злополука е да объркам подредбата на книгите.
― Или да събориш етажерка. Това е сериозно ― подсмихвам се.
На лицето му се изписва страх.
― Не говори така!
Ветрецът духва косата ми пред очите. Отмятам я зад ухото.
― Работиш на две места? Много е.
― Не е достатъчно. Търся си работа и в неделя. Разходите надминават очакванията ми и парите ми се топят.
― Кога намираш време за учене?
― Когато не работя, уча. Харесва ми. През останалото време спя, но то все не стига.
Усмихва се срамежливо, напомняйки ми благия мъж, в който ще се превърне.
― Съчувствам ти за недоспиването ― казвам, но за мен сънят представлява опасност. Опасност да ме запратят в поредното непознато време. ― Е, според мен се справяш чудесно. Помни, че колкото и лоши да изглеждат нещата, всичко ще се подреди. Недей да губиш надежда. Горе главата и не позволявай на никого да те отчайва.
― Защо си толкова мила с мен?
Въпреки думите ми той отпуска умърлушено глава.
― Защо не? Ти си страхотно момче. И ако ми позволиш да ти дам съвет, потърси си работа при някой професор по математика или физика. Ще се чувстваш много по-добре.
― Предложението не е лошо.
― Още нещо. Случайно да познаваш момче на име Уил?
Мисля, че едва ли са се срещнали, но си струва да пробвам.
― Не, доколкото си спомням. Имам съсед на име Били.
― Висок и русокос? ― питам, но се съмнявам Били да е Уил.
― Не, с тъмна коса е. Защо питаш?
― О, просто търся стар приятел.
― Жалко, че не мога да ти помогна. ― Той се изправя в цял ръст. ― Почивката ми свърши. Благодаря за разбирането.
― Няма проблем. Беше ми приятно да си поприказвам с теб.
Той си слага хартиената шапка.
― Надявам се да те видя пак.
Усмихвам се.
― Ще ме видиш. Обещавам.
Оставям Смити сам с надеждата да съм го поутешила и отивам на лекция по физика. Може би ще открия разковниче, което съм пропуснала, отсъствайки от клас. Професорът обаче е стар и скучен, а лекцията надминава възможностите ми. Определено няма начин сама да открия формулата за пътуване във времето.
На връщане към пансиона спирам до часовниковата кула ― висока и загадъчна. Какви тайни крие зад стените си и защо не съм чувала камбаните да бият през деня?
Слагам длан върху камъка. Изпрати ме вкъщи. Изпрати ме там, където се чувствам в безопасност и имам семейство и любов. Затварям очи и облягам чело върху хладната стена, ала нищо не се случва. Не проехтява камбанен звън, мълния не прорязва синьото небе. Още съм тук, с обувки с цветни носове и дращеща вълнена пола.
Тръгвам по кея пред „Лиз Уотърс“ и гледам лодките по гладкото чисто езеро. Дали Уил гребе сред водата? Има ли изобщо значение? Ами обещанието, което дадох на баба, да открия изгубеното бебе? Как ще го изпълня, след като не знам кога е родено, къде и кой е бащата?
През нощта лежа и обмислям преживелиците си. Прелиствам албума, който Смити ми даде през 1951. Тежкото чудовище сигурно тежи поне два килограма. Обръщам на спортния раздел и намирам двете страници с гребците.
И го виждам. Уил е в отбора от 1930. Лицето му е със сериозно изражение, типично за момче, позиращо за спортна снимка. Не мога да преценя дали е доволен, пътувал ли е вече и знае ли за мен. Косата му е същата както в деня, когато го срещнах ― чорлава и поне от две седмици се нуждае от подстрижка. Взирам се дълго и зърнистото черно-бяло изображение.