― Кой си ти, Уил? И защо се появи в живота ми?
Не получавам отговор като с вълшебна пръчица. Прелиствам албума да убия времето. Смити сигурно е искал да видя снимката на Уил. Или нещо друго? Стигам до раздела, посветен на „Лиз Уотърс“. Има пет групови снимки, по една за всяко крило. Прокарвам показалец по редиците лица и едно ми изглежда познато, ала не разбирам защо. Проследявам списъка с имената и откривам момичето. Руби Фелпс. Майката на баба. И тя ли е живяла в „Лиз Уотърс“?
― Коя си ти, Руби? Какво се е случило с бебето ти?
Взирам се в деликатните й черти, сякаш да я накарам по телепатия да ми изпрати отговорите. Тя ми се усмихва безгрижно. Затварям албума и се излягам. Какво ли е било да родиш толкова млада по онова време? Омъжена ли е била? Или още е учела в гимназията?
Изтощена съм. Не знам дали е от вълненията, или от безсънните нощи. Изглежда няма да науча нищо повече тук, в това време. Срещнах бъдещия професор, намерих писмата на Уил и той не се появи магически, затова решавам да се оставя в ръцете на съдбата. Завивам се и затварям очи. Блаженство е да отпусна глава върху възглавницата. По-късно, от дълбините на съня, долавям далечен звън на камбани.
11
Голите стени над мен разкриват, че съм в ново време. Дори не се изненадвам. Лежа, загледана в тавана. Снощи мислех, че ми е все едно дали ще отпътувам или не. Сгрешила съм. Мразя да се нося из времето като перце във ветровит тунел.
Това скиталчество изсмуква силите ми. Постоянното лутане държи нервите ми обтегнати до краен предел. Изтощително е. В очите ми напират сълзи. Дали да не остана в леглото оттук нататък и да видя какво ще последва? Ако не излизам от стаята, не се налага да се изправям лице в лице с новия свят.
Вратата се отваря. Избърсвам безнадеждните сълзи. Влиза момиче в пола, спускаща се доста под коленете, закопчана догоре риза и чуплива коса, подстригана на черта над раменете. Веднага решавам, че не я харесвам, защото не е баба.
Непознатата ме поглежда и поклаща глава.
― Е, поне си будна вече. Ако побързаш, ще можеш да закусиш.
― Не съм гладна ― промърморвам с надеждата да не е бъбривка.
― Твоя работа, но не се мотай.
Новото момиче си събира учебниците, тананикайки, и излиза отново след още едно назидателно поклащане с глава.
Слава богу. Обръщам се и оглеждам спретнато подредените й вещи. Книгите са подредени по височина. Виждам недовършен гоблен с цветен десен. Върху нощното й шкафче има снимка в рамка на млад мъж. Годеник може би?
Върху моето нощно шкафче има будилник, ключ за стаята, карта за членство в студентския клуб. Вземам картата и я разглеждам. Името ми е изписано четливо. Абигейл Торп. После дъхът ми секва. Годината е 1930.
Скок от осемнайсет години. Твърде далеч. Как ще се впиша тук? Хрумва ми само един отговор ― няма да мога. Аха да се разплача пак, но погледът ми попада върху албум на леглото и се сещам, че е от 1930. Уил също ще е тук! Прогонвам тревогите и скачам от леглото да видя календара. Да! Април 1930. Сигурно сега се срещаме за пръв път.
Втурвам се към гардероба. Роклите са по-дълги от предишните, които изтърпях по принуда. Върху най-горния рафт са подредени шапки с форма на камбана. Обувките са с дебели токове и обли носове. Няма пантофки или маратонки. Избирам жълта рокля с буфан ръкави и разкроена пола. Слагам и кремав пуловер. Роклята е с изчистени линии и вталена на подходящи места ― приятна промяна в сравнение с предишните десетилетия. Кой би очаквал елегантна мода по онова време?
Не съм сигурна какво да направя с косата си. Момичетата от албума са с къси, причудливо чупливи коси отстрани. Няма да ми се получи. Не изглежда уместно да я вържа на опашка или да я оставя пусната. Сплитам я на тила и се надявам да е достатъчно убедително.
В закусвалнята избирам маса в ъгъла, за да не ме безпокоят. Ровя из гъстата овесена каша в купата и се питам как най-бързо да открия Уил. Да се навъртам край навеса за лодки? Ще се появи там рано или късно, ако е тук. Ами ако не е?
След закуската излизам навън да завладея моя нов свят. Няма да ходя на лекции. Да пропусна един ден не е от значение, а и нищо чудно още утре да отпътувам нанякъде. Подухва хладен ветрец, но слънцето грее ярко. Денят ще е топъл. Цъфнали глогини изпълват с ухание пролетния въздух.
Къде да отида? Знам, че професорът не е тук. Сигурно още не е роден. Баба също. Според албума обаче Уил вече се е появил на белия свят. Той е единствената ми надежда да намеря приятелско лице. Тръгвам по скърцащите дъски на кея пред „Лиз Уотърс“ да огледам езерото за гребни лодки. Не виждам нито една.