Няколко минути се любувам на птиците, реещи се изящно над водата, после поемам към Пикник Пойнт. Сега по покрития с чакъл път се движат и старомодни автомобили. Под старомодни имам предвид черни, изработени сякаш от консервени кутии, с тънички черни гуми и калници, по-подходящи за велосипед.
Навлизам в полуострова и тръгвам по главната пътека. Решавам да нагледам тайника на Уил. Знам, че не може да е добавил нещо ново, защото пътува само напред, а аз вече съм прочела писмата му. Съкровището обаче ми вдъхва увереност. Свързва ме с Уил.
Стигам до отклонението и не вярвам на очите си. Облегнат на дърво, Уил лови риба, сякаш няма никакви грижи на този свят. Свел е глава или дълбоко замислен, или задрямал. Тъмнорусата коса се спуска над лицето му, но бих разпознала навсякъде чистия контур на профила му. Свил е коляно; между пръстите на свободната му ръка виси цигара.
Сърцето ми изпомпва кръв с пълна скорост. Озъртам се, не знам какво да направя. Да отида до него и да го поздравя? Познава ли ме вече Уил? Не мисля. Най-после топката е в моето поле. Аз дърпам конците. Знам неща, които не знае, и той има нужда от мен.
Приближавам и спирам до бряст на десетина крачки от него. Дълбоко замислен, Уил не ме забелязва. Лице то му е сериозно. Не прилича на усмихнатия безгрижен Уил, когото познавам.
― Здравей, страннико.
Той вдига отнесен глава. Откъснала съм го от някакво далечно място.
― Здравей ― отговаря любезно, но насочва поглед към въдицата. Няма никаква представа коя съм. Разкъсана съм между разочарование и радостно вълнение, че най-сетне имам думата след всичките му тайни в деня, когато се срещнахме. Сега разбирам как се е чувствал.
― Откога си тук?
Заставам на няколко стъпки. Уил ме поглежда, сякаш съм нахална натрапница, каквато съм, предполагам.
Мълчим. В очите му не проблясва нито искрица интерес. Не ме познава, а няма и никакво желание да ме опознае.
― Час-два ― отговаря и пак се втренчва във водата.
Взирам се в познатия му профил; олеква ми при вида на русата му коса, контура на брадичката, дланта, стиснала въдицата. Не го познавам добре, но вече съм сигурна, че ще го опозная. Поне едно съм научила ― времето не лъже.
Сградата на парламента е красив декор на хоризонта. Поне някои неща не се променят с годините.
― Хубав ден е ― отбелязвам.
Той свъсва вежди. Свивам устни да не се разсмея и сядам на тревистия бряг. Нагласявам роклята, та да не показвам твърде много крака.
― Преча ли ти?
След минута мълчание той дръпва от цигарата; върхът й припламва ярко и мирис на тютюн стига до ноздрите ми. Уил издишва бавна сива струйка дим.
― Плашиш рибата.
В моето време момчетата обикновено се понаперват и присъствието на момиче. Уил очевидно е безразличен към мен. Кимвам към празната кофа.
― Май не ти върви много.
Той изрича с едва прикрито раздразнение:
― Искате ли нещо, госпожице?
Подсмихвам се. Да си поиграя ли с него, или да карам направо? Да се опитам ли да го стресна? Полага му се.
― Не. Но пътувах дълго време.
Той свива устни и се обръща към мен с посърнало лице. Не очаквах това. Уил бързо прикрива болезненото чувство, изсумтява и се извръща с престорено отегчение.
― Трийсет години ― казвам, имайки предвид първата ни среща.
Изражението му се променя ― в сините му очи пробягва изненада. Оставя въдицата и се обръща безизразно към мен.
― Преди трийсет години не съм бил роден.
Повдигам вежди.
― В бъдещето.
Той застива. Вече съм привлякла вниманието му. Той издишва и раменете му се отпускат. Спомням си своята безпомощност, когато започна всичко, и ми дожалява за него. Ако е от двайсетте, вероятно не е пътувал повече от два пъти. Уил обаче нищо не казва. Дръпва от цигарата и издишва дима. Мислите му остават недостъпна загадка.
― Можеш да говориш с мен. Всъщност през 1961 беше доста приказлив.
Раменете му се изопват. Дразня го, но не искам да се откажа и да си тръгна. Той се втренчва в далечна лодка сред езерото. Опитвам отново:
― Показа ми къде си заровил табакерата. Да те заведа ли там? Знам къде е.
Лицето му изразява удивление, ала той мълчи цяла минута. Най-сетне се обръща към мен и казва остро:
― Добре. Какво искаш?
― Слушай, ако ми дадеш възможност, можем да си помогнем. Срещали сме се преди.
― Звучи невероятно.
― Да, но е факт.
Внезапно думите ми, че съм от бъдещето, ми се струват като от нескопосан сценарий за научнофантастичен филм.
Уил се взира в плувката сред водата, всмуква пак от цигарата и издишва дима, все едно ме няма. Мислех, че ще събудя любопитството му, ала сякаш съм невидима.