Оглеждам този Уил от трийсетте. Носи избеляла зелена риза. Платът изглежда мек като масло. Кафявите му панталони са закопчани небрежно с тиранти. Шапката заслонява очите му от слънцето, но не ги скрива от мен. Хладният ветрец откъм езерото роши косата му. Потънал е в мисли, в които още не съм допусната. После си спомням и ми се приисква да се ритна, задето съм толкова безчувствена.
― Съжалявам за семейството ти ― изричам нежно.
Болка помрачава очите му.
― Знам колко е трудно да си съвсем сам.
Той прочиства гърло и проговаря тихо:
― Откъде знаеш?
― Ти ми каза ― отговарям, наблюдавайки внимателно лицето му.
Уил поклаща глава.
― Щях да си спомням, ако ти бях казал. Сигурен съм, че не те познавам.
― Уил…
Поглежда ме с повдигнати вежди, изненадан, че съм изрекла името му.
― Аз съм като теб. Каза ми го в бъдещето.
Той впива очи в мен. Приисква ми се да разбера какви мисли се въртят в ума му, но те са стаени дълбоко. Уил захвърля цигарата във водата, навива кордата и прибира въдицата.
Изправям се и пристъпвам по-наблизо.
― Вярно е. Каза ми го през есента на 1961. Срещнахме се в „Юниън“.
Той става и вдига длан.
― Стига. Престани, моля те.
― Но…
― Сигурно си мило момиче и може би казваш истината, но днес не ми е до това.
Поглежда ме с измъчени очи и дъхът ми секва. Взема кофата и се отдалечава.
Тръгвам след него.
― Уил, чакай! Трябва да ти разкажа всичко!
Той спира.
― Остави ме на мира! Моля те! Не искам да знам.
Гласът му, глух и умолителен, ме заковава на място.
После се отдалечава по пътеката. Крачи с отпуснати рамене и сведена глава. Тежко му е, но защо не иска да говори с мен, навярно единственият човек, който наистина го познава? Необяснимо е.
Сядам и се облягам на дървото там, където допреди минута е седял Уил. За пръв път усещам, че съм тук с някаква цел. Иначе защо съдбата ще ме запраща из времето без причина? Винаги съм или с Уил, или с професора. И с баба.
Хвърлям камъче в плитката вода и се взирам в концентричните кръгове. Ако в този хаос има някакъв порядък, защо не го съзирам?
Минава цял ден, откакто видях Уил да лови риба на Пикник Пойнт. Още съм тук, но пътищата ни не са се пресичали повторно. Реших да изчакам съдбата да ни събере отново. След една умопомрачителна литературна лекция за кръговите сюжети обаче пращам съдбата по дяволите. Ако искам да го открия, най-добре сама да го потърся.
Появата ми пред Трип Хол предизвиква любопитни погледи от студентите, които отиват на лекции или се прибират. От Уил обаче няма и следа. Виждам няколко момчета да спринтират на спортното игрище и ми хрумва къде може да е той.
Връщам се по пътеката край езерния бряг, спирам пред навеса за лодки и оглеждам водата. Сниман е в албума, значи участва в отбора по гребане.
На дока група момчета издърпват дълга тясна лодка от езерото, после се събират около треньора. Поемам обратно към общежитията, за да пресрещна Уил на връщане. Заставам на хълма край „Лиз Уотърс“ и чакам, сгушена по-плътно в пуловера, защото захладнява бързо.
След петнайсетина минути най-сетне виждам момчета в спортни екипи ― бели тениски и къси панталони. Поглеждат ме, когато минават край мен. Правя се, че не ги забелязвам. Чакам Уил. Забелязвам го да върви сам с наведена глава, стиснал цигара между пръстите.
Щом наближава, заставам на пътеката пред него. Той вдига глава и застива. Реакция му е като студен шамар.
― Здрасти.
Препречвам му пътя като неподвижна бариера.
― Здрасти ― изрича той по-скоро като „довиждане“ и отклонява поглед.
Заобикаля ме и продължава напред с широка крачка. Подтичвам, за да го настигна.
― Нищо ли няма да ми кажеш? ― питам запъхтяна.
Той дръпва от цигарата и изпълва въздуха с миризма на тютюн.
― Госпожице, изморен съм, а и гладен. Искам да се нахраня.
― Сериозно? ― търпението ми се изчерпва. ― Аз съм тук! Не че ми се иска, но съм тук. Ти също.
Вятърът разплита косата ми. Прибирам кичура зад ухото.
Той продължава да върви.
Спирам и подвиквам след него:
― Уил, имам нужда от теб.
Той се обръща към мен и пак ми прави впечатление измъченото му изражение.
― Не разчитай на мен. Повярвай ми, не мога да ти предложа нищо. Най-добре стой далеч от мен.
― Моля те. Не ме отблъсквай. Можем да си помогнем взаимно.
Уил се поколебава и сякаш обмисля думите. Ала точно когато решавам, че съм го убедила, той поклаща глава.