― Какво има?
― Нищо ― свивам рамене, малко смутена, че винаги щом влезе, съм нацупена в леглото. ― Мислех за баба.
― Добре, вече ми е ясно какво се случва. И няма да те оставя да се криеш тук цяла нощ. Днес се запознах с едно момче. Организира парти с лагерен огън на Пикник Пойнт. Отиваме!
― Благодаря, но не съм в настроение.
Прехвърлям купчината стари снимки.
― Предпочиташ да тънеш в тъжните си спомени? Това ли би искала баба ти?
Усмихвам се.
― Не.
― Виждаш ли? Трябва да излезеш и да се позабавляваш. Вечерта е чудесна. Тръгваме ли?
Усмихвам се по-широко, зарадвана, че момиче като Джада ми е съквартирантка.
― Хайде!
Нощта е мека, сякаш септември се е вкопчил в лятото. Вървим покрай езерото, но разходката минава бързо, понеже Джада ми разказва истории за волейболния й отбор в гимназията и как решила да следва комуникации. Аз й разказвам за конфузния си опит да тренирам бягане с препятствия и как още не съм избрала основна специалност.
Заобикаляме няколко пансиона с осветени прозорци. Масивните сгради на Университетската болница се издигат в далечината като малък град в покрайнините на кампуса. Студенти профучават на велосипеди, принуждавайки ни да вървим по края на чакълената алея.
Най-сетне стигаме до каменната порта към Пикник Пойнт.
― Как намери мястото? ― питам.
Пълната луна очертава сенки под клоните и храстите и хвърля приглушена светлина върху тясната пътека сред дърветата.
― Май четох за него в някоя от брошурите за кампуса ―отговаря Джада, явно невъзмутима сред призрачната гора.
― Сигурна ли си, че не са ни погодили номер за добре дошли? Ами ако са ни прилъгали в гората, за да ни изплашат?
Приисква ми се да имах фенер. Мога да извадя телефона, но не желая Джада да ме помисли за пълна страхопъзла.
― И какво от това? ― засмива се тя. ― По-добре е, отколкото да си стоим в стаята. Знаеш ли, че тук има индиански могили?
― Наоколо бродят духове?
Тя изсумтява.
― Може би.
Ситният чакъл скърца шумно под краката ни и заглушава цвърчащите цикади, скрити в мрака. Пътеката става още по-тясна и дърветата ни обграждат плътно. Тръпки ме побиват и точно когато се готвя да се върна, дърветата се отдръпват и ярката луна се показва. Първо усещам мирис на пламтящо дърво и си припомням как с мама и баба палехме огън и печах маршмелоу за всички. После чувам смях в далечината.
― Ето! Видя ли, че не е номер? ― казва Джада.
Въздишам с облекчение и зървам лагерния огън ― весел кръг от танцуващи пламъци. Двайсетина студенти са скупчени край широк каменен пръстен с дъсчени седалки, в чийто център гори огънят.
Повечето студенти държат червени пластмасови чаши ― или местен обичай, или реверанс към „Уисконсин Беджърс“.
― Ето го Дан! Натам! ― посочва Джада.
Тръгвам след нея покрай каменната ограда към момче с тениска на университетския отбор по хокей и щръкнала възкъса коса.
― Дойде значи? ― подвиква той на Джада и я прегръща.
― Казах ти, че ще дойда. Водя и приятелката си Аби.
― Здрасти, Аби.
― Трябва й сериозно развеселяване ― Джада отговаря вместо мен.
― Ще ви донеса по чаша.
Джада ми се усмихва доволно. След малко Дан ни подава чаши с бира, наточена от буре в дъното на голям багажник.
― Благодаря.
Досега не съм пила кой знае колко, но приемам чашата, готова да започна колежанските си приключения.
― Наздраве! ― Джада чуква чашата ми, после чашата на Дан.
След дългата разходка студената бира ми се услажда. Озъртам се и виждам, че сме в края на продълговат, тесен полуостров. Езерото ни обгражда от три страни, откривайки удивителна гледка към центъра на града. Казвам на Джада:
― Виж!
― Няма по-страхотно място! ― усмихва се широко тя и аз се съгласявам.
Питам се дали баба е идвала на Пикник Пойнт и пак унивам. Не искам да съм тъжна тази вечер; допивам бирата и отивам да си налея втора с надеждата да не се появи някой от охраната на кампуса.
След още две бири музиката гръмва по-силно и партито се развихря. Смесвам се с тълпата и десетина пъти отговарям на въпроси „какво учиш“ и „откъде си“. Джада се смее с Дан и приятелите му.
Някакво момче, Мич, с дебели устни и рошави вежди се паркира на ръба до мен. Тактичните ми опити да се отърва от него пропадат.
― Вече не си в Охайо ― изломотва той и горещият му дъх облъхва лицето ми. ― Сега си в Медисън. Забрави за Охайо.
― Да, да ― съгласявам се, за да млъкне, но той продължава да бръщолеви.
Впервам поглед в огъня; цепениците пукат, летят искри.