― Никой не може да ми помогне.
И пак тръгва.
―Да му се не види, Уил! През шейсет и първа си трън в задника, но през трийсета направо си непоносим! И аз не съм искала това!
Той обаче не спира. Изчезва зад завоя. Приисква ми се да изкрещя, но по пътеката има други студенти. Втурвам се към кея пред „Лиз Уотърс“. Водата плиска по пилоните. Писнало ми е да нямам власт над живота си, а сега единственият човек, на когото мога да разчитам, дори не желае да разговаря с мен!
Двама влюбени разстилат одеяло върху дъсчения кей. Носят и кошница с храна. Насилвам се да се усмихна. Не искам да ги гледам как флиртуват, ала нямам желание и да се върна в пансиона при високомерната си съквартирантка. Не искам да ходя на Пикник Пойнт, нито на терасата в „Юниън“. В кампуса буквално няма място, където мога да се чувствам добре. Погледът ми обаче попада на две лодки и кану, вързани за дока. В езерото никой няма да ме безпокои. Какво пък!
Качвам се в по-чистата на вид гребна лодка и развързвам едната връв.
― Ще ми подхвърлиш ли другото въже? ― питам момчето, принуждавайки го да остави за малко възлюбената си.
― Сигурна ли си, че е добра идея? Изглежда ще вали.
Поглеждам към облачното небе. Не е толкова зле, а и ако не избягам нанякъде, ще се разпадна.
― Няма да се бавя.
Настанявам се на дървената пейка. Лодката се плъзва по водата и се отдалечава от кея. На летните лагери съм управлявала кану и каяк, но не и гребна лодка.
Потапям веслото във водата. Заоравам прекалено надълбоко и едва го издърпвам. По-трудно е, отколкото изглежда. За щастие правя две-три добри загребвания и се откъсвам от кея и любопитните погледи. После веслото се отплесва, защото съм го потопила плитко, и ме запраща върху грапавото дъно на лодката. Припълзявам отново на мястото си с надеждата двамата на кея да не са забелязали и започвам да греба по-внимателно. Вятърът ми помага да се отдалеча от брега и от източника на всичките ми злощастия. От вътрешността на езерото гледката е по-красива. „Лиз Уотърс“ се възправя като непоклатима скала на хълма. Нейно Величество
Карилиън Тауър се извисява достолепно над дърветата, направлявайки тъжната ми участ.
Студентите на терасата в „Юниън“ приличат на мънички статуетки. Свободна съм и най-после съм сама. Приисква ми се да продължа да греба, докато се върна в своето време.
Повдигам веслата, прибирам ги в лодката и се оставям на течението. Езерото е необятно, водата ― тъмна. Аз съм незначително петънце като водна буболечка на повърхността.
Вятърът побутва леко лодката, вълничките се плискат утешително в дъските. Над мен прелитат гъски, връщащи се от южните си убежища. Позволявам на ума си да се зарее към по-безгрижното време, когато най-големият ми проблем бе как да се отърва от противния пияница край лагерния огън. Колтън, слава богу, ми се притече на помощ. От тогава сякаш е минала цяла вечност.
После се питам дали през онази нощ табакерата на Уил е лежала заровена в земята наблизо. И какво се случва с Уил в бъдещето? Ужасява ме мисълта, че е възможно да не разбера, защото не мога да се върна у дома.
Вятърът се усилва и носи студ над езерото. Поглеждам към брега и осъзнавам, че е тъничка ивица в далечината. Навлязла съм много навътре. По дяволите!
Пускам веслата във водата и насочвам лодката към сушата. Завалява ситен дъждец. След минута се излива студен порой и пуловерът ми подгизва като гъба. С разкривено лице натискам по-силно веслата. На два пъти не загребвам достатъчно дълбоко и се стоварвам на дъното на лодката сред растящата локва вода.
Връщам се разтреперана на седалката. Брегът все още е далеч. Стисвам по-здраво веслата и започвам да греба като луда. След пет минути ръцете ме заболяват, дланите ми се покриват с мехури и непрекъснато изпускам хлъзгавите весла. Греблото се изплъзва от хватката ми за кой ли път, изскача от халката и цопва в езерото. Проклятие.
Залитайки, се пресягам да го взема, но разбунената вода вече го е отнесла извън обсега ми.
― АААА! ― изкрещявам.
Опитвам се да греба с едно весло, но се завъртам в кръг. Остава ми да извадя тежкото весло от халката и да греба права. Изправям се внимателно под пороя и се разкрачвам, за да запазя равновесие. Пробвам да насоча лодката към отплавалото весло. Безуспешно.
― Защо всичко се прецаква? ― извиквам. ― Мразя те, свят! Мразя те!
Дъждовните капки, плющящи в езерото, заглушават гласа ми. Сядам тежко на пейката, прибирам единственото си весло в лодката и отчаяна закривам лице с длани.
Обувките ми са пълни с вода, пръстите ― по-набръчкани от онзи път, когато гостувах на приятелка и киснах два часа в горещата й вана; на всичкото отгоре мехурите по дланите ми започват да се пукат. Обзема ме отчаяние, но сама съм си виновна, че като глупачка тръгнах с лодката, вместо да се прибера в стаята си.