Поглеждам с признателност сивия анцуг с емблема на отбора по гребане.
― И той е чист, не бой се ― казва Уил, сякаш ще се погнуся да облека сухи дрехи.
― Благодаря.
Вземам вързопа и отивам да се преоблека в банята. Подсушавам си косата с кърпите, надявам възширокия спортен екип и мекото трико е като ласка върху студената ми кожа.
Връщам се боса, понесла мократа рокля, чорапогащника и съсипаните обувки. Уил вече е сложил два дървени стола пред разпаления огън.
Обръща се към мен ядосан:
― Ще ми обясниш ли сега какво търсеше посред езерото в бурята?
― Не предполагах, че ще се отдалеча толкова. Лодките са ужасни. Трябва да изобретят по-добър начин за захващане на веслата в проклетите халки. ― Протягам замръзналите си крака към огъня. ― О, да… Всъщност някой се е сетил. В бъдещето.
Устните му се разтягат в ненадейна усмивка и за да я скрие, той започва енергично да бърше косата си с кърпа.
― Не отговори на въпроса ми. ― Поглежда ме с щръкнала нагоре коса и оцветено от пламъците лице, досущ, като плашило. ― Е?
Въздишам и се взирам в огъня, припомняйки си чувството за безизходица, подтикнало ме да отплавам с лодката.
― Не издържам вече. Никога не съм на мястото си. И не мога да избягам от… ― Размахвам отчаяно ръце във въздуха. ― Времето.
Гърлото ми се стяга, ала отказвам да плача пред Уил.
Той стои пред мен с мокрите дрехи и гуменки, хавлията е преметната през врата му, косата му стърчи във всички посоки. Гледа ме, все едно съм идиот.
― И какво? Излезе с лодка в бурята?
― Отначало не валеше.
Уил се смръщва.
―Хей! Ако беше поговорил малко с мен, нямаше да го направя! Не съм малоумна. Позволено ми е да се разпадна след толкова щуране из времето. ― Сядам на ръба на камината, за да съм по-близо до топлината. ― Миналия път беше мило момче. Сега си странен, меко казано.
― Да се разпаднеш? ― Уил разкривява лице. ― Изразяваш се доста интересно.
― Светът се променя много, повярвай ми ― отвръщам тихо, уморена след пороя от думи.
Той сяда на стола до камината. И двамата мълчим объркани. Огънят пропуква и най-сетне започвам да се стоплям.
Уил проговаря, този път с по-мек тон:
― Колко пъти си пътувала?
Пресмятам, свивайки пръст след пръст.
― Шест, ако броим този път… мисля.
― Шест!
Той скача от стола, все едно съм го сръчкала с горещ ръжен.
Цифрата, изречена на глас, потиска и мен.
―А ти?
― Два пъти, но и това ми е много.
Поглежда ме, паникьосан от вероятността да продължи да пътешества из годините.
Кимвам. Разбирам го отлично.
― Не знам докога ще остана тук, но в бъдещето ти ми каза, че сме добри приятели. ― Поглеждам го в очите и най-искрено добавям: ― Наистина имам нужда от приятел. Случиха се много неща, а с другиго не мога да ги споделя.
Уил се обляга на полицата над камината. Лицето му омеква.
― Вчера, когато ме заговори, току-що бях получил ужасна новина. ― Прокарва пръсти през влажната си коса. ― Не знаех как ще оцелявам занапред. Реших, че е най-добре да не създавам приятелства, защото нямам представа какво ще ми се случи утре. Ти обаче ме накара да видя нещата от друг ъгъл.
― Значи сме приятели? ― питам.
Той се усмихва и за пръв път откакто се разделих с баба, чувствам, че може би ще се справя.
Уил се преоблича в анцуг като моя. Приличаме на дубликати на Нещото 1 и Нещото 2. Той хвърля в камината подгизналия си пакет цигари се мръщи. Слага чайник над огъня и сяда до мен.
Неловко е. Договорили сме се да си помагаме, но сме на тръни. Той хвърля още една цепеница в камината. Искрици се разлитат във въздуха като светулки по здрач.
― Знаеш кой съм, но коя си ти? Не знам дори как се казваш.
― Аби. Откакто започнах да пътувам, всички ме наричат Абигейл, но за приятелите съм Аби.
Той улавя погледа ми и двамата се усмихваме едновременно.
― Нали разбираш, че това е парадокс? Познаваш ме от твоето минало, което е моето бъдеще?
― О, схващам абсурда, повярвай ми. ― Взирам се в огъня и пак протягам длани към пламъците; пръстите ми все още приличат на сушени сливи.
― Имаш мехури. ― Уил улавя ръката ми.
― Заслужавам си ги.
Той прокарва леко показалец по разранените ми пръсти. По ръката ми пробягват тръпки.
― От кое време си всъщност?
Той пуска дланта ми и се изправя.
Казвам му.
Уил се облещва.
― Това е доста далеч в бъдещето.
― Знам. Всичките ми познати роднини още не са родени.
― И всички от моето време са мъртви в твоето ― добавя тъжно той.