― Много си мила ― казва ми и се вмъква вътре; преди вратата да се затвори, махва към висока фигура в сенките. ― Изгубихме представа за времето, а злата госпожица Пийбоди заключва мястото като целомъдрен пояс.
Засмивам се.
― Радвам се, че ти помогнах.
Момичето ме озарява с широка усмивка и ме обзема усещане, че съм я виждала преди. Къде ли? Изкачваме стълбите.
― И ти ли си на четвъртия етаж? ― питам, опитвайки се да се сетя кое е това момиче.
― Не. На третия. В стая 3424. ― Носи тежко палто с широка кожена яка; чупливата й светлокестенява коса не стига до раменете. ― А ти?
― Номер 4418. Лягам си късно, а съквартирантката ми Милдред спи като пън, така че спокойно замеряй прозореца ми с камъни.
― Делиш стая с Милдред Бродбент? Съчувствам ти.
― Защо?
― Ужасна доносница е. Ако полата ти не е дълга ковкото трябва, ще те издаде. Но сигурно знаеш от опит.
― Знам само, че спи с маска и прилича на опосум.
― Интересно… Видях, че в стаята ти свети. Единствената в цялото крило.
― Нощна птица съм.
― И аз очевидно. Вече знам кого да търся, ако пак пропусна вечерния час.
Тя се засмива и тръгва към стаята си.
― Между другото, казвам се Аби.
Надявам се да съм открила още един приятел в това чуждо ново време.
― Много ми е приятно! Аз съм Руби.
Тя изчезва в коридора.
Зяпвам. Невъзможно е, нали? Ала отговорът ми се прояснява още преди да стигна до стаята си.
Прелиствам албума, който Смити ми даде. Трескаво обръщам страниците до раздела, посветен на „Лиз Уотърс“. Оглеждам снимките на момичетата от всяко крило. Ето я! Руби Фелпс, със същите фини черти и сладка усмивка.
Просвам се върху възглавницата. Току-що помогнах на прабаба си да се вмъкне в пансиона след среща с момче. Обгръщам албума и поглеждам през прозореца към небето над мен.
Бабо, може би все пак ще успея да открия изгубеното бебе.
13
Точно преди дванайсет по обяд чакам Уил пред Карилиън Тауър. Още не мога да повярвам, че снощи се запознах с Руби. Светът ми става все по-безумен. Потърсих я, когато се събудих преди малко, но не я намерих. Понеже ни дели само един етаж, едва ли ще е трудно да я срещна отново, но как да я попитам дали е имала дете? Или да я предупредя, че скоро ще забременее?
Уил се появява. Спуска се по хълма. Вятърът развява меката му коса. Висок и строен е, с лека походка; образец на колежанската мода от трийсетте в пуловер без ръкави над риза с яка.
Със свенлива усмивка казва:
― Успяхме.
― И аз се радвам да те видя.
Отдавна знам, че ще се срещнем, ала сега, когато наистина сме заедно, не съм сигурна какво да правя.
― Значи смяташ, че тук е ключът към тайната на пътешественическите ни проблеми?
Посочва часовниковата кула. Каменните стени изглаждат дебели и непоклатими.
― Не съм сигурна, но определено е една от постоянните величини.
Той оглежда стръмните високи стени.
― Не разбирам как камбанен звън може да ни пренесе във времето.
― Може би отваря някакъв портал или пролука. Не знам как се получава, но си струва да поогледаме.
― Може би вътре има тайник с машина на времето размърдва вежди Уил.
― Бих припаднала, буквално, ако открием нещо такова.
В ума ми изплуват научнофантастични филми единственият ми източник на познания за пътуването във времето.
Уил натиска бравата и дори побутва вратата с рамо.
― Заключено е здраво като Форт Нокс.
― Гадост.
― Да. Гадост.
Става ми смешно как пробва израза.
― Може би трябва да влезем с взлом ― предлагам.
― Имаш ли фиба?
Поклащам глава. В бързината не си направих труда да си пооформя косата по модата на трийсетте. Просто я вързах на тила. Прическата ми изглежда прекалено семпла и старомодна в сравнение с късите шикозни фризури на другите момичета.
― Но мога да донеса. Да отида ли сега?
― По-добре да не разбиваме ключалката денем. ― Той оглежда вратата и дръпва от цигарата си. ― Ще действа ме тихомълком.
― Значи тази нощ?
―Да.
Замълчаваме. Подритвам камъчетата по алеята и се питам дали да се сбогувам и да се върна в стаята си. Уил обаче ме изпреварва:
― Искаш ли да се разходим?
Тръгваме към Баскъм Хил. Денят е слънчев и прохладен, но се затопля бързо. Нося жилетка над роклята.
Вървим известно време, потънали в мислите си. Искам да му разкажа много неща, но не знам откъде да започна. Най-сетне казвам:
― Снощи обмислях твоя проблем с парите.
― Имаш предвид липсата им ― поглежда ме косо той.
― Да. Каза обаче, че имаш малко. Мога да ти помогна.