― Да не би да разнасяш из времето торба с пари?
― Не, но знам доста за бъдещето и мога да ти предложа къде да инвестираш на сигурно.
Уил явно е скептичен.
― Например дядото на най-добрата ми приятелка от гимназията работеше в „Полароид“, голяма фирма за фотоапарати. По-късно „Епъл“ са голяма компютърна компания. Ще ти напиша някои популярни марки, „Набиско“, „Оскар Майер“ и тем подобни. Ако продължиш напред, ще провериш дали съществуват.
― Не знам как се купуват акции, а след срива на борсата миналата година не мисля, че е добра идея.
― Ще се наложи да научиш сума ти нови неща. Светът се променя много бързо.
― Звучи сложно.
Той изхвърля угарката, настъпва я, бръква в джоба на ризата и изважда нова цигара.
― Ще ти помогна. Непременно трябва да го направиш. Ако заседнеш в бог знае коя година без никакви средства, как ще оцелееш? Парите улесняват живота, а бъдещето е скъпо.
Моят проблем е с обратен знак. Как да отнеса пари в миналото? При всяко пътуване намирам някакви банкноти и монети върху нощното шкафче или в чекмеджето в скрина, но как да съм сигурна, че разполагам с достатъчно за извънредни случаи? Не мога да използвам банкноти от шейсета през 1930.
Уил запалва нова цигара и дръпва като заклет пушач. Набръчквам нос.
― И спри да пушиш. Ще се разболееш от рак на белия дроб, а и дъхът ти мирише на пепелник.
Той се намръщва.
― Обичаш да се разпореждаш. Всички жени в бъдещето ли са твърдоглави като теб?
Усмихвам се, но знам от кое време идва той.
― Просто се опитвам да помогна. И в бъдещето жените наистина са силни.
Той ме поглежда ехидно.
― Имаш предвид както вчера, когато не можеше да излезеш от езерото?
― Не се разкрещях: „Помощ! Спасете ме!“. Щях да измисля нещо.
Само дето бях изпаднала в самосъжаление. Засмивам се и ми става още по-добре, когато Уил смачква цигарата с върха на обувката си.
― Какво пък! Ще инвестирам и ще се моля да успея да си получа дивидентите.
Пъхва ръце дълбоко в джобовете. Напрягам ум за повече подробности, които да му помогнат.
― Америка ще се включи във Втората световна война в началото на четирийсетте.
― Нова световна война? ― смайва се той.
― Да. Много лоша. На всяка цена гледай да не те мобилизират.
Уил въздиша тревожно. Не бива да мисли за това. Може би не е редно да му казвам толкова неща.
― Всичко ще е наред. О! Помня, че войната ни изважда от Депресията. Автомобилните компании извличат огромна полза, защото започват да произвеждат танкове и самолети.
― Надявам се планът ти да успее. Нямам много, но скътах нещичко след смъртта на родителите си.
Произнася думата „смърт“ с тих шепот. Осъзнавам, че е изгубил семейството си преди години, ала за него не е толкова отдавна.
― Кога починаха?
Той прочиства гърло.
― Двайсет и девети септември 1927.
― Преди колко дни разбра?
Болка помрачава очите му.
― Преди седем.
― О, Уил. Дори не мога да си представя как си се почувствал…
Приисква ми се да го прегърна и да го помоля да ми разкаже за семейството си, ала не посмявам и само го докосвам по ръката. Той хваща дланта ми и кимва. Тръгваме отново. Описвам му по-подробно разговорите с професора, разказвам му за бомбата в Стърлинг Хол, за страховете ми, че може би е загинал. Уил се разтревожва не по-малко от мен, но и двамата не сме в състояние да променим обстоятелствата.
Стигаме до Стейт Стрийт и забелязвам колко различно изглежда всичко. Магазините са със старомодни навеси, по ъглите има зелени пощенски кутии, уличните лампи са от красиво орнаментирано ковано желязо и със стъклени глобуси.
― Неузнаваемо е! ― ахвам.
― И за мен! Когато тръгвах на училище, по улиците още имаше файтони. Сега профучават автобуси и товарни камиони.
Минаваме край туристическа агенция. Плакат на витрината рекламира екскурзии за младоженци до Ниагарския водопад. Въздишам.
― Какво има? ― пита Уил, проследил погледа ми.
― Пътешествията ми напомнят за баба. Беше й много тежко точно преди да се разделим през 1951. Току-що бе изгубила майка си Руби и освен това се бе натъкнала на тревожна тайна. Обещах да й помогна да я разкрие, но отпътувах и я изоставих.
― Каква беше тайната?
― Открила, че майка й е родила бебе, за което тя не знаела нищо. Решихме да открием детето.
― Значи сега трябва да разкрие загадката без теб.
― Именно! Знам обаче, че няма да успее. ― Посочвам се с показалец. ― Нали не си забравил, че съм от бъдещето? И искаш ли да чуеш нещо още по-странно?
Той кимва.