― Снощи срещнах майката на баба. Руби.
Уил се заковава на място и се втренчва в мен.
― Срещнала си жената, която току-що е умряла?
―Да.
Всичко е налудничаво.
― Майката на баба ти… Невероятно! Тя ти е… прабаба, нали? Какво й каза?
― Почти нищо. Помогнах й да се прибере след вечерния час. Била е на среща. Осъзнах коя е в последния момент.
Уил поклаща объркан глава.
― Какво смяташ да правиш? Да я попиташ какво е станало с бебето?
― Може би още не го е родила. Не знам.
― Мислиш, че… очаква дете сега?
Той се изчервява. Очевидно „бременна“ е неприлична дума по негово време. Подсмихвам се, развеселена от смущението му.
― Не изглежда така, но я видях само за няколко минути и не съм я оглеждала под лупа. Може би още не е срещнала бащата.
― Щом се е връщала от среднощна среща, вероятно е била с него.
― Не е сигурно ― застъпвам се за Руби.
― Цялата ситуация е доста странна.
Двама влюбени се появяват иззад пряката до „Ренебомс“; държат се за ръце и не откъсват очи един от друг.
Надигам се на пръсти и прошепвам в ухото на Уил:
― Току-що стана още по-странна.
― Защо? ― пита той, свел лице до моето.
Момичето ме забелязва, грейва в усмивка и се втурва към мен.
― Здравей, Аби! Ти си, нали?
― Да. Радвам се да те видя. ― Не мога да повярвам, че стои пред мен. ― Това е приятелят ми Уил. ― Обръщам се към него, прехапала устни: ― Уил, това е Руби. Запознахме се снощи. Живее в „Лиз Уотърс“.
Очите на Уил едва не изскачат от орбитите. Напушва ме смях.
― Приятно ми е ― казва Руби. ― Това е годеникът ми Уолтър.
Зяпвам. Уолтър! Сега моят дядо изглежда млад и красив; със същите гъсти вежди и с любимото момиче. Ала след двайсетина години ще бъде мъж на средна възраст с прошарена коса и ще чака във фоайето на „Лиз Уотърс“ да отведе дъщеря си на погребението на Руби.
Всички ме гледат в очакване да кажа нещо.
― Привет, Уолтър ― успявам да изрека.
― Приятно ми е да се запозная и с двама ви. ― Той се ръкува с Уил.
― Аби е милото момиче, което ми отвори снощи. С Уолтър изгубихме представа за времето и пропуснах вечерния час ― добави поруменяла Руби. ― Щяха пак да ме мъмрят. Аби буквално ми спаси живота.
Уил едва не се задавя. Започва да кашля хрипливо от цигарите. Тупвам го якичко по гърба.
― Позволете ми тогава да ви почерпя. Хайде да пийнем нещо! ― Уолтър посочва витрината на дрогерията-закусвалня.
― Не е необходимо. Помогнах й с удоволствие ― казвам.
― Настоявам! ― Той поглежда първо към мен, после към Уил.
― Няма да се откаже, докато не постигне своето ― усмихва се Руби и го хваща за ръка. ― По-лесно е да се съгласите.
― Добре тогава ― кимвам.
Какво пък? Ще пия сода с прабаба си и с прадядо си. Сюрреалистично. Поглеждам към Уил.
― Звучи чудесно! ― усмихва се широко той.
Уолтър отваря вратата на дрогерията и я задържа, докато влезем. Дръпвам ръкава на Уил и му прошушвам:
― Това е прадядо ми.
Той се засмива тихо и поклаща глава.
Мирис на прясно кафе и скара изпълва въздуха. Настаняваме се в сепаре; Руби и Уолтър сядат един до друг, толкова близо, че раменете им се докосват. От нашата страна Уил оставя порядъчно разстояние помежду ни. Всеки си поръчва различен сироп. Мястото е предшественик на кафенетата от моето време, когато ще пия мокачино с приятели в „Старбъкс“. Сервират ни питиетата във високи чаши с дълги сламки. Моето е газиран черешов сироп. Уил си е поръчал билкова бира с топка сладолед. Не мога да откъсна поглед от Руби и Уолтър, толкова млади и жизнерадостни. Те се поразмърдват неловко, явно смутени от втренчения ми поглед.
― Съжалявам, просто изглеждате толкова влюбени.
Двамата се споглеждат усмихнати и грубостта е забравена.
Правя мислена снимка на сцената и се надявам да запомня завинаги този момент.
Докато отпиваме от чашите си, Уил неочаквано изтърсва:
― Уолтър, влизал ли си в Карилиън Тауър?
Умът ми не го побира. Що за въпрос? Сритвам го под масата, но той не трепва.
― Вътре ли? ― Уолтър се почесва по главата. ― Не, но вчера бях в един от тунелите под кампуса.
― Не знаех, че има тунели ― обаждам се.
― О, да, простират се на километри, но трябва да си носиш силно фенерче, защото е тъмно и опасно.
Руби се обръща изненадана към него.
― Какво си търсил в тунелите?
― Криех се от университетската охрана. Хванаха ме да се пързалям по аварийните стълби в Научния център.
― Ходил си без мен? ― Разочарованието на Руби явно размеква Уолтър и той улавя ръката й.
― Разказах на неколцина приятели от пансиона. Настояха да им покажа. Обещавам да те заведа скоро.
― Какво им е интересното на аварийните стълби? ―осведомява се Уил.
― Забавно е да се спускаш по тях ― отговаря Руби и разбърква сиропа си със сламката. ― Но трябва да се качиш тайно на последния етаж в Научния център. Докторантите там не обичат „зайците“ да възпрепятстват изследователската им работа.
Разкривява присмехулно лице и произнася саркастично „изследователска работа“.
Засмивам се, зарадвана от откритието, че прабаба и прадядо обичат забавленията.
Руби продължава:
― Уолтър ме заведе там на първата ни среща.
Той поклаща глава.
― О, хайде, Руби! Ще ме помислят за стипца. ― Обръща се към нас: ― Пропусна да спомене, че първо я заведох на кино.
― Изобретателен подход! Трудно ще измисля нещо по-добро. ― Уил ме поглежда със засмени сини очи.
Боже! Да ме покани на среща ли смята? Руби се усмихва одобрително.
― Защо искаш да влезеш в часовниковата кула? ― пита Уолтър.
Поглеждам към Уил с повдигнати вежди. Мисля си: „Защото зад каменните й стени се надява да открие тайната на пътуването във времето“.
― Защото е там. Какво друго? ― засмива се Уил с цялата прелест на заразителната си усмивка.
Уолтър удря по масата и чашите ни подскачат.
― В такъв случай аз съм най-подходящият помощник.