― Разказах на неколцина приятели от пансиона. Настояха да им покажа. Обещавам да те заведа скоро.
― Какво им е интересното на аварийните стълби? ―осведомява се Уил.
― Забавно е да се спускаш по тях ― отговаря Руби и разбърква сиропа си със сламката. ― Но трябва да се качиш тайно на последния етаж в Научния център. Докторантите там не обичат „зайците“ да възпрепятстват изследователската им работа.
Разкривява присмехулно лице и произнася саркастично „изследователска работа“.
Засмивам се, зарадвана от откритието, че прабаба и прадядо обичат забавленията.
Руби продължава:
― Уолтър ме заведе там на първата ни среща.
Той поклаща глава.
― О, хайде, Руби! Ще ме помислят за стипца. ― Обръща се към нас: ― Пропусна да спомене, че първо я заведох на кино.
― Изобретателен подход! Трудно ще измисля нещо по-добро. ― Уил ме поглежда със засмени сини очи.
Боже! Да ме покани на среща ли смята? Руби се усмихва одобрително.
― Защо искаш да влезеш в часовниковата кула? ― пита Уолтър.
Поглеждам към Уил с повдигнати вежди. Мисля си: „Защото зад каменните й стени се надява да открие тайната на пътуването във времето“.
― Защото е там. Какво друго? ― засмива се Уил с цялата прелест на заразителната си усмивка.
Уолтър удря по масата и чашите ни подскачат.
― В такъв случай аз съм най-подходящият помощник.
14
Двете с Руби, облечени в тъмни палта, се измъкваме през задния вход на „Лиз Уотърс“ точно преди единайсет. Тя подпира вратата с камъче, оставя я леко открехната, и се усмихва доволна. Правила го е и преди.
Тръгваме по алеята край гората и се изкачваме по ниския хълм към Карилиън Тауър. Кулата се издига на фона на осеяното с блещукащи звезди небе. Мътната светлина от лампата до ъгъла на улицата я обгръща в зловещи сенки.
― Тук винаги ли е толкова тихо нощем, или така ми се струва, защото ще вършим нещо незаконно? ― Руби се вкопчва в ръката ми, докато приближаваме предпазливо. ― Къде са момчетата? Не ми е приятно да съм сама навън в тъмното.
Поглеждам към горичката, но Уил и Уолтър още ги няма. Избоботва кола. Притичваме зад кулата да се скрием. Колата отминава и в същия момент някой изскача от сенките.
С Руби изпищяваме.
― Хванах ви! ― засмива се Уолтър и прегръща Руби.
― Изплаши ме до смърт! Срамота. ― Руби го шляпва игриво по ръката.
Уил се появява до Уолтър с фенерче и доволна усмивка.
― Хубава вечер за разходка, дами. ― Докосва шапката си, сякаш всяка нощ разбива ключалки.
― Не мога да повярвам, че ще го направим! ― Руби се увива по-плътно в палтото. ― Чувствам се като крадец.
Сърцето ми затуптява нетърпеливо, когато се скупчваме край вратата. Ръката на Уил докосва моята. Той ми се усмихва.
― Притесняваш ли се, Руби? ― пита Уолтър. ― Може би вие, момичета, е по-добре да се приберете. С Уил ще се справим.
― В никакъв случай. Любопитна съм да видя какво има вътре. Но да не ни хванат! ― отговаря Руби. ― Не искам госпожица Пийбоди да се обади на татко.
― Разчитай на мен. ― Той я прегръща през рамо и я целува по слепоочието.
Уил се обръща към мен.
― Аби, нали не си се разколебала? ― намигва ми и ме докосва по ръката.
Решително пристъпвам по-наблизо. Ако нещо в кулата ще ни помогне да разберем какво ни запраща през годините, искам да го видя.
― Ако се зададат неприятности, Руби, бягай в гората ― казва Уолтър.
Тя кимва.
― Значи сме готови? ― пита Уил, обхождайки ни с поглед.
Руби изважда игла за шапки, а Уолтър ― отвертка.
Аз протягам ръка, стиснала фиба, и изричам:
― Кълна се, че ще нарушим правилата.
Всички кимваме единодушно. Уил насочва лъча на фенера към ключалката.
― Добре си се сетил да го вземеш. ― Притискам се до него, за да се стопля.
― Благодари на Уолтър. Той го поиска от един работник в ремонтната бригада на университета.
― Важно е кого познаваш ― ухилва се Уолтър и взема иглата за шапки.
Разтваря я и я мушва в ключалката. Поразмърдва я, но нищо не се случва.
― Използвай я едновременно с фибата. Така правят по телевизията.
Руби ме поглежда учудено.
― Какво е телевизия?
За секунда го приемам като шега, но осъзнавам, че ти може би наистина не знае.
― О, имах предвид радиопиесите.
Уил ме поглежда многозначително. Той също не знае какво е телевизия, но знае, че съм от бъдещето. Ох… Май не трябваше да се изпускам.
Уолтър пъхва фибата в ключалката и я размърдва насам-натам заедно с иглата.
― Не става. Ключалката е здрава.
Подава фибата и иглата на Руби и изважда отвертката. Няма къде да я подпъхне обаче. Вратата е дебела и без видими процепи.