― Стигаш ли? ― пита Руби, връщайки ме към реалността.
Повдигам предпазливо длани, без да ги отлепям от грубата каменната стена, и почти докосвам перваза на прозореца.
― На сантиметри съм. Можеш ли да ме вдигнеш още малко?
― Чакай! Уолтър, помогни ми да я избутаме нагоре.
Силни ръце хващат първо единия, после другия ми крак. Залитам.
― На три! ― казва Уил.
Вкопчвам се в стената и на три се издигам с един лакът по-нагоре. Стигам до перваза и оглеждам прозореца. Рамката е метална и има решетка. Няма мрежа и изглежда не се отваря.
― Какво правите, да му се не види? ― раздава се строг глас.
Уолтър се сепва и отдръпва ръце. Плъзвам се по стената и си изжулвам дланите.
Уил ме подхваща несръчно. Изхлузвам се надолу и го удрям с лакът по главата. Едната му ръка неволно попада върху гърдата ми, другата ― върху бедрото. Олюлява се, но не ме изпуска. След конфузна секунда осъзнава къде са ръцете му и ме пуска рязко на земята.
Обръщаме се. Приглаждам роклята и виждам мъж в работно облекло, сложил длани на кръста.
― Вътре ли искахте да се вмъкнете?
― Нещо такова ― признава Уолтър.
Поглеждаме го смръщени.
― Защо не поиска ключовете вместо фенерчето? ―пита мъжът.
Уолтър се усмихва дяволито.
― Боже, Франк! Не се сетих, че имаш.
― По-умен съм от всички тъпоглавци, дето учат тук. ―Той ни оглежда. ― Какво сте намислили?
Уил пристъпва напред.
― Всъщност аз исках да вляза в кулата. Уверявам ви, сър, че причината е много лична.
― И по-точно?
Франк скръства ръце пред гърдите. Ясно е обаче, че е любопитен, а не ядосан.
Уил му прошепва нещо в ухото. Франк се усмихва и показва криви зъби. Изважда гривна с ключове от джоба си, измъква един и го пуска в дланта на Уил.
― Ето! Ще изпуша цигара, ще нагледам обсерваторията и ще се върна. Ако не си свършиш работата дотогава, значи си пълен кретен.
― Благодаря, сър. Добър човек сте ― казва Уил, стиснал скъпоценния ключ.
Франк се отдалечава по хълма.
― Сякаш не си патя от това ― подмята през рамо.
Скупчваме се около Уил.
― Какво му каза? ― пита Уолтър.
― Мъжка тайна ― отговаря Уил с многозначителен поглед към мен.
Уолтър се изкикотва.
― Да действаме! ― Уил ми помага да облека палтото и надява своето. Обувам се и всички се събираме пред масивната врата. Уил завърта ключа в ключалката, чува се щракване и вратата хлътва навътре, разкривайки тъмно помещение. Уил включва фенерчето и лъчът осветява метално стълбище.
― Уолтър, ще стоите ли на пост с Руби, докато се качим?
По силата на някаква телепатична връзка помежду им Уолтър се ухилва и кимва.
― Разбира се.
― Но аз искам да видя каква гледка се открива отгоре ― жалва се Руби, подръпвайки Уолтър за ръкава.
Той улавя ръката й и я целува.
― Там е пълно с паяжини и мишки. Остани тук с мен. Ще те пазя.
Тя потръпва.
― О… ― Уолтър й прошепва нещо, тя ме поглежда, позите поглежда към Уил и пак мен и се разкикотва. ― Ще остана, разбира се.
Сграбчвам Уил за лакътя, задавайки му негласен въпрос: „Сериозно ли ще го направим?“. Той прекрачва невъзмутимо прага. Фенерчето обхожда помещението и спира на стълбите, водещи към непрогледния проход нагоре.
― Стой до мен ― казва ми през рамо.
― Дадено ― отвръщам и бързо приближавам до него и светлия лъч.
Уил изкачва едно стъпало. Хващам ръбестия метален парапет и ръката ми докосва паяжина. Отдръпвам я рязко и тръгвам след Уил, като гледам да стоя по средата на стълбището и се моля да не се заплета в паяжина.
След пет-шест стъпала стълбището завива. Студената кула излъчва влажна миризма на мухъл. Нещо прошумолява.
― Какво беше това?
― Не чух нищо ― прошепва Уил и продължава нагоре.
― Чакай ме! ― Сграбчвам палтото му и той се разсмива тихо.
Стъпало след стъпало най-после стигаме до площадка и тясна стаичка. Лунният сърп наднича през прозорчето и обвива в сенки ъглите, неосветени от фенерчето. Стоя плътно зад Уил. Фенерчето осветява нещо масивно до стената.
― Сигурно това е органът. Покрит е с платнище.
― Какво ще правим сега? Какво търсим всъщност?
Уил прехвърля фенерчето в другата си ръка и ме придърпва до себе си, за да не се крия зад гърба му като уплашено дете.
― Не знам. Може би бутон с надпис „Натисни тук за пътуване във времето“.
Той оглежда стените и насочва лъча нагоре, търсейки нещо, което да ни помогне.
Светлината огрява силует. Някой ни наблюдава.
Изпищявам и се прилепям до Уил, стиснала в мъртвешка хватка дланта му.