― Трябва да ходиш на всички мачове. Кажи ми, че имаш билети за целия сезон, защото ако нямаш, ще ми видиш гърба.
― Нямам. ― Надявам се да изпълни заплахата си; поне бирата затъпява сетивата ми.
― Невероятно! ― изкрещява той и разлива бира върху сандалите ми.
Пръстите ми са мокри. Раздразнена, тръсвам крак.
― Ще ти намерим билет и ще дойдеш с мен.
Той се примъква по-близо до мен. Отдръпвам се.
― Няма нужда. Не си падам по футбола.
― Е, ясно е защо се срещнахме. Защото аз съм човекът, който ще поправи грешката.
Мич слага месеста ръка върху бедрото ми. Взирам се в нея, обмисляйки как да се отърва от него.
― Ето те и теб! Търсих те навсякъде ― чувам глас.
Вдигам глава. Колтън е, момчето, с което се запознах пред библиотеката по физика. Носи джинси и яке с качулка и се е надвесил над Мич.
― Здрасти! ― изправям се и отърсвам ръката на Мич.
Олюлявам се леко. Колтън ме подхваща и това ми харесва.
― Нали ми обеща да се срещнем в десет ― казва той и светлината от огъня озарява кафявите му очи.
― Така ли?
― Да ― излъгва Колтън. ― Как се казва приятелят ти?
Обръщам се към Мич, който изглежда, сякаш са му откраднали топката на детската площадка.
― Казва се Мич. Пада си по футбол. Много.
― Здрасти, Мич. Аз съм Колтън.
― Здрасти ― кимва намръщен Мич. ― Отивам да си налея бира.
Отдалечава се с олюляване.
― Благодаря! Не знаех как да се отърва от него.
Колтън ме пуска.
― Забелязах. Гледам те от десет минути. Не съм виждал по-смутено изражение.
Первам го по ръката.
― Да беше дошъл по-рано!
Значи ме е наблюдавал. Колко мило момче.
― Помислих си, че го харесваш ― подсмихва се той.
― О-о! Прилича на сандък, мирише на „Бенгей“ и обича да си слуша гласа.
― На това ли миришеше? ― засмива се Колтън. ― Е? Искаш ли да се махнеш оттук?
Взела съм си дозата парти за една нощ, а и той ми вдъхва доверие. Или се интересува от мен?
― Да. Но първо ще предупредя приятелката си. ― Провираме се през тълпата, докато виждам Джада, кацнала в скута на Дан. ― Ще се прибирам, Джада. Идваш ли с мен?
Сигурна съм обаче, че се чувства добре там, където е.
Тя ме поглежда многозначително.
― Не. Ще поостана. Ще се прибера с Ерин и Ана.
― Забавлявай се ― усмихвам се без капчица съмнение, че ще се забавлява, и се връщам при Колтън. ― Да тръгваме.
Той ме повежда през сгъстяващото се множество. Отдалечаваме се от тълпата и тихата нощ ни обгръща като тъмно одеяло, а въздухът захладнява.
― Добре ли прекара? ― пита той.
― Не много. Всъщност не исках да идвам. ― Оригвам се и усещам вкус на бира. ― Извинявай.
Колтън се преструва, че не е забелязал, но крайчецът на устните му се повдига.
― Защо дойде тогава?
― Джада ме убеди. Каза, че не е зле да се поразсея. Получаваше се известно време. Реших, че ако пия повече, ще се развеселя.
― И защо трябва да се поразсееш?
Мразя да развалям настроението, но той попита.
― Мама ми изпрати една стара кутия за шапки. Беше пълна със спомени от баба и се натъжих.
Той посочва пейка до пътеката с изглед към града. Сядаме.
― Разбирам те. Би ли предпочела обаче да не ти я беше изпращала?
― Не знам. Сигурно не е минало достатъчно време. Мислех, че ще се разведря, като дойда в Медисън, но може би беше грешка. Чувствам се толкова самотна.
― Не говори така. Ако не беше дошла, нямаше да се срещнем.
Той се усмихва и кожата ми настръхва.
Взирам се в очите му, тъмни и загадъчни в лунната светлина. Бирата ме е омаломощила и преди да се усетя, изричам:
― Сега ли е моментът да ме целунеш?
Колтън се усмихва и се навежда към мен. Внезапно група момчета изскачат на пътеката, виждат ни и двамата се отдръпваме един от друг.
― Давай, човече! ― казва някой и всички се засмиват.
― Сериозно, не ни обръщайте внимание ― подхвърля втори.
После отминават.
― Точно това обмислях всъщност, но може би вселената ми казва да се въздържа.
― O! ― Поглеждам към водата. Що за отговор? Въобразявах си, че помежду ни има привличане. ― И аз ли мириша на „Бенгей“?
Потрепервам в студения въздух.
―Не.
Той се засмива и ме прегръща през раменете.
― Защо си тук тогава?
И защо ме прегърна? Макар да не иска да ме целуне, облягам глава на рамото му.
― Харесвам те, но имам чувството, че е по-добре да сме само приятели. Така де… Ако те целуна, рано или късно ще направя нещо откачено, ти ще ме намразиш и вече няма да се виждаме.
― Бездруго не сме се виждали много.