― Какво?
Насочва лъча отново към същото място, но аз заравям глава в гърдите му.
― Това е камбана ― засмива се той.
Повдигам глава да надникна. Разбира се. Виждам тъмна камбана голяма горе-долу колкото човешка глава.
― Взех я за мъж.
Пускам ръката му и приглаждам палтото му с надеждата да не съм му оставила синини.
― Ама че страхливка. Тук горе няма никого.
― Е, аз пък мислех, че е невъзможно да се пътува из времето, та не бъди толкова сигурен. Може и призраци да има.
Помествам крака да не би да ме полази паяк.
― Вратата беше заключена ― напомня ми Уил, сякаш това ще ме успокои.
― Но кой бие камбаните, когато пътуваме?
Уил продължава да шари насам-натам с лъча на фенерчето.
― Може би вятърът.
― Тук не изглежда проветриво.
Внезапен повей облъхва лицето ми, после още един.
С тъничък писък пак скривам глава в гърдите на Уил. Той ме обгръща закрилнически с длан.
― Прилепи ― казва.
― Шегуваш ли се? Летящи мишки!
Вкопчвам се в него и усещам колко са силни гърдите му и колко тънък кръст има. Лицето ми е току до врата му. Кожата му ухае адски приятно.
Той се засмива, ала не се отдръпва.
― Няма да им позволя да те спипат, обещавам.
― Всичко наред ли е там? ― подвиква Уолтър и гласът му отеква.
― Малко приключение с прилепи ― отвръща Уил.
Смехът на Уолтър долита отдолу. Уил също се засмива. Дланите ми изтръпват.
― Това ти е по-забавно, отколкото ти се полага ― прошепвам в ухото му.
― Кое? Че красиво момиче се е лепнало за мен?
Усещам лукавата му усмивка и поотпускам ръце, макар да съм поласкана.
― Е, Шерлок, какво следва?
― Не знам. Мислех, че отговорите ще се разкрият от само себе си.
Уил ми се усмихва. В мрачната кула, пълна с прилепи, изглежда спокоен, все едно търсим четирилистни детелини в парка.
― Как убеди Франк да ти даде ключовете?
― Казах му, че смятам да те целуна тук горе.
―О!
Отличен момент да го направи, но той се отдръпва и отмята платнището. Прикривам разочарованието си и се съсредоточавам върху дългата редица дървени клавиши.
Уил докосва единия.
― Представях си истински орган, а не дървени лостове.
Взирам се в машинарията с незнайна роля в пътешествията ни из времето.
― Ами ако го задвижа сега?
Под лъча на фенерчето Уил оглежда уреда част по част.
― Дали ще се пренесем?
― И къде?
― Знам само, че ако камбаните забият, ще се вкопча в теб ― казва Уил.
Изненадана съм, защото си придава доста невъзмутим вид. Забележката му обаче стопля сърцето ми.
― Където и да отидеш, идвам с теб ― добавя той.
Може и да не иска да ме целуне, но пък иска да остане с мен.
Той пак насочва фенера към дървените клавиши.
― Свири ли ти се?
― Да не си полудял? Най-добрият начин да привикаме ченгетата е камбанен концерт посред нощ.
― Да не споменаваме, че може да ни запрати в незнайно коя година. ― Уил протяга ръка към клавишите и докосва един. ― Дали и другите чуват камбаните като нас?
― Хрумна ми да попитам някого, но е невъзможно, понеже се пренасям в ново време.
Клавишите ме зоват, но не знам как се свири. Затананиквам мелодията, която чувам нощем. Уил започва да ми приглася.
Очите ни се срещат в тясната кула, осветена от единствения лъч на фенерчето. Съзерцават ни само мълчаливите камбани. Като хипнотизирани тананикаме в синхрон. Уил знае мелодията, разбира се, щом също е пътувал, ала въпреки това съм поразена.
Стигаме до фалшивата нота. Версията на Уил обаче е различна. Аз нарушавам хармонията в бемол, той ― в диез.
― Боже! Тук се разминаваме ― казвам.
― Какво значи това?
Той е по-стъписан и от мен.
― При мен фалшивият тон е надолу, при теб ― нагоре. Затова ли аз се връщам назад, а ти отиваш напред?
― Изглежда логично. Питам се дали ще се върна назад, ако и моят тон прозвучи по-ниско?
― А на мен ми трябва по-висок тон. Трябва значи да измислим как да стане.
― Не открихме машина на времето, но поне разбрахме нещо. Да покрием това.
Той вдига платнището от пода.
Заедно го разстиламе върху дървените клавиши. Тежестта му ги задвижва и се раздава силен камбанен звън. Звукът отеква в каменната сграда и заглушава писъка ми.
Изскачаме през вратата и се сблъскваме с Уолтър и Руби.
― Мъртвите ли се опитвате да разбудите? ― възкликва Уолтър.
― Не беше нарочно. Да заключим, преди охраната да дотича.
― Дай ми фенерчето. Изпрати момичетата до пансиона, а аз ще върна ключа и фенерчето на Франк. ― Уолтър припряно пъхва ключа в ключалката.