Спомням си как се бях вкопчила в Уил горе, в камбанарията. Напушва ме смях.
―Да!
― Не мога да повярвам, че се качи в тъмната кула с Уил. Заведе те потайно там за нищо.
― Срамежлив е.
А това никак не ми харесва.
Да го побутнем тогава. Уолтър ще му каже да те покани на пролетния бал.
Лицето й грейва възторжено.
― В никакъв случай. Ние сме просто приятели.
Приятели, принудени да си помагат в кошмарното пътуване из времето. Изправям се и стъпалата ми се вледеняват на студения под. Защо никой не се сеща да сложи килим?
― Но двамата сте толкова хубава двойка! ― възкликва замечтано Руби.
― Хайде сега, не ставай сватовница! ― усмихвам й се. Ами вие с Уолтър? Изглеждате доста близки.
Ако още не е родила мистериозното бебе, сигурно Уолтър е бащата. Отварям скрина и разравям чекмеджето да намеря топли чорапи.
― Той е чудесен. Ще се женим.
Сепвам се и я поглеждам радостно.
― Страхотно! Поздравления!
В такъв случай удостоверението за раждане на баба може би наистина е сгрешено.
― Но ще го направим тайно. Татко никога не би му дал благословия.
Подскачайки от крак на крак, нахлузвам чорапите.
― Защо? Уолтър е чудесно момче.
Малко луда глава, но явно е улегнал, ако може да се вярва на баба.
― Заради мащехата ми. Татко винаги я слуша. Руби взема възглавничка за облягане от леглото на Милдред и я удря с юмрук. ― Няма по-злобна жена от нея!
Сядам пак на своето легло.
― Какво я засяга за кого ще се омъжиш?
― Понеже татко е обичал първо мама, мащехата ми си го изкарва на мен.
― Явно наистина е ужасна.
― От две години ми пробутва счетоводител от града. Дребна душица, работи във фирмата на баща си. Отегчителен е до смърт и за нищо на света не бих се омъжила за него.
― Определено не те виждам със счетоводител.
Руби захвърля възглавницата и тръгва към вратата.
― Време е да ходя на лекции, но нали ще се срещнем довечера?
― Непременно.
Правя жалък опит да придам на косата си вид а ла трийсетте, захвърлям архаичната желязна маша на пода и прибирам косата в нисък кок. Не точно по нашумялата мода, но повече не мога да направя. Съжалявам горките момичета. Кой има време да се къдри всеки ден? Решавам да помоля Руби за съвет.
Вместо на лекции, отивам право в канцеларията да си променя програмата. Кой знае колко още ще съм тук, ала не бива да си навличам неприятности.
Киселият секретар с провиснала папийонка зад масивното писалище отказва да изпълни молбата ми. Когато споменавам ежемесечното си проклятие и подчертавам, че безсънието ми се дължи на хормонални смущения, той подписва със зачервено лице формуляра за новата ми програма. Следобедите ми са заети, но пък официално съм освободена от всички лекции преди обяд.
Въодушевена, хуквам да се срещна с Уил. Той ме чака до статуята на Линкълн. Изважда цигарата от устата си и ми се усмихва.
― Изглеждаш доста доволна от себе си.
― Преместих си лекциите следобед ― оповестявам гордо. ― Мога да се успивам и Натегачката Милдред ще ми се махне от главата.
― Умно! И аз ще пробвам номера.
Той дръпва от цигарата.
Уил, наистина трябва да спреш да пушиш ― намръщвам се.
― На никого не преча. ― Той изтръсква сива пепел върху тревата.
― Повярвай ми. Няма да ти е приятно да се разболееш от рак на белите дробове. Опитай да спреш.
Този път го казвам мило и с пърхащи мигли.
Уил поклаща глава, но захвърля цигарата и я стъпква с подметка.
― Харесва ли ти? Направих го само заради теб.
Озарява ме с дяволитата си усмивка, от която очите му заблестяват.
― Благодаря ― усмихвам се с топло чувство, че съм специална, и ми хрумва нещо: ― Допуши ли ти се, взе ми дъвка или подъвчи… ― Оглеждам се, откъсвам дълго зелено стръкче от високата трева край статуята и му и подавам: ― Ето това!
Уил се втренчва в тревичката.
― Искаш да преживям трева?
Засмивам се. Да знаеше само!
― Струва си да опиташ.
Той взема тревичката и я пъха между зъбите си.
― О, да, далеч по-приятно е от цигара. Ако започна да муча и да давам мляко, обещай да ми позволиш пак да пропуша.
― Дадено! ― Усмихвам се. ― Лекциите ми обаче започват скоро. Загуба на време, разбира се, след като ще съм тук само за малко, но не искам да ме изключат.
― Ще те изпратя.
Той взема учебниците ми под мишница. Разбирам донякъде защо навремето момичетата са се захласвали толкова по мъжете.
Уил съобразява крачката си с моята.
― Доста размишлявах, Аби, и наистина се надявам да не заминеш.