При тези думи ме обзема успокоение, но колко ще остана не зависи единствено от мен.
― Преди да дойдеш, единственото хубаво нещо в живота ми беше гребането.
― Май наистина обичаш лодките.
― Да. Напомня ми за дома. Живеех край вода и само гребането ме спасяваше от татко.
Казва го нехайно, но долавям, че подтекстът е дълбок.
― Той… тежък характер ли имаше?
Инстинктите ми се включват на пълни обороти. Що за човек е бил баща му?
Уил изважда тревичката от устата си, поглежда сдъвканото връхче и се намръщва.
― Все не успявах да му угодя. Изискваше много и вярваше силно в принципа „щадиш ли пръчката, разглезваш детето“.
Напряга тяло, сякаш преживява спомена. Не мога да си представя някой да удари Уил, но помръкналите му очи ми подсказват, че се е случвало. Той лапва тревичката.
― Звучи ужасно. Съжалявам…
Вървим в мълчание. Не знам какво да кажа за мъжа, който го е тормозил. Радвам се, че баща му си е отишъл, ала Уил едва ли иска да чуе това. Решавам да сменя темата.
― Е, сега си в истински отбор по гребане. Споменах ли, че професорът… така де, като първокурсник, ми даде стар албум от тази година и в него има твоя снимка? Така разбрах със сигурност, че ще бъдеш тук. Не знаех дали ще се засечем, но предположих, че е вероятно.
― Очаквам с нетърпение да се запозная с професора. Кога ще го видя?
― Каза ми, че се срещате през втората му година в университета. Може би през 1949. Не го съди обаче твърде строго. ― Представям си нервния студент с пъпчиво лице и се усмихвам. ― Още не е помъдрял. Не очаквай да видиш брилянтен учен. Тепърва ще търси пътя си.
― Ще го имам предвид.
Замълчаваме отново. Чудя се какви ли мисли се въртят в главата на Уил.
― Трябва да призная, Аби, че снощи доста се повеселих ― казва той най-сетне. ― Прабаба ти и прадядо ти са страхотни.
― Съгласна съм. Преди две седмици не им знаех дори имената, а сега са ми приятели. Смахнато е.
Спираме пред Факултета по социални науки.
― Лекцията ми е тук. Ти какво имаш следобед?
― Физика, лабораторно упражнение, после тренировка.
― Е, няма да скучаеш… Честно казано, на мен не ми се ходи на лекции. Изглежда ми безсмислено, след като всичко е временно.
― На мен ми харесва. Скоковете из времето ми пречат да уча, но няма да се откажа. Все пак затова напуснах семейството си. ― Обляга се на стълб на улична лампа. ― Кога ще те видя пак?
― Кога искаш?
Не ме кани на среща, но някак си звучи така.
― Да се срещнем ли в библиотеката? Може да поучим заедно ― подсмихва се той.
Сбърчвам нос.
― Разбира се. Току-виж съм прихванала от ученолюбието ти.
― В седем часа? ― Той ми подава учебниците.
― Дотогава.
След две отегчителни лекции се връщам в пансиона. Преструвката, че съм студентка от трийсетте с консервативна прическа, рокля и обувки с токчета, ме развеселява. Това надхвърля границите на въображението ми, но поне имам Уил, Руби и Уолтър, за да не съм сама.
Пред „Лиз Уотърс“ ме пресреща Уолтър. В очите му се чете паника.
― Аби, помогни ми да открия Руби! Спешно е!
Запъхтян е, лицето му пламти.
― Разбира се. Какво има?
― Нещо ужасно се е случило с татко. Връщам се вкъщи, но не мога да намеря Руби, за да й кажа. ― Той мачка шапката си. ― Позвъниха в стаята й. Не слезе. Не знам дали е на лекции, обаче непременно трябва да говоря с нея.
― Ще отида да я потърся. Чакай тук!
Втурвам се вътре и чукам трескаво на вратата на Руби. Отваря съквартирантката й ― момиче с миша физиономия и очила със стъкла като лупи.
―Да?
― Виждала ли си Руби? Спешен случай.
Поклаща глава. Научавам каквото мога и хуквам обратно при Уолтър.
― Съжалявам. Руби казала, че отива в библиотеката, после на пазар. Съквартирантката й не знае къде точно и кога ще се върне.
Той крачи напред-назад.
― Какво да правя? Ако изпусна автобуса за Шибойган, следващият е чак след три дни. Но не мога да оставя Руби така… Имахме планове. Важни планове.
Сърцето ми се свива от съчувствие.
― Руби ми каза, че сте решили да се ожените.
Той се изненадва, но не казва нищо.
― Използвай мен! Ще й предам каквото ми кажеш.
― Кажи й, че ще се върна колкото може по-бързо. След няколко дни, надявам се. Татко има компания за доставка на лед. Ако някой не разнесе ледените блокове, ще изгуби всичко. Братята ми са на десет и на дванайсет, не могат да карат камион.
― Много съжалявам, Уолтър.
На лицето му се изписва болка.
― Ще пиша на Руби още щом пристигна и ще й обясня всичко.
― Ще й кажа.