Той се спуска към таксито, спряло до бордюра.
Чакам Руби, разтревожена как ли ще се променят плановете им да се оженят. Кръстосвам коридора пред стаята й с надеждата да се прибере по-бързо, за да стигнем до автогарата навреме. Тя обаче се появява с пазарски плик чак след двайсет минути.
― Руби! ― Втурвам се към нея.
― Какво има? ― пита тя, забелязала тревожното ми изражение.
― Уолтър замина за Шибойган. Баща му пострадал и нямало кой да кара камиона с леда ― изричам на един дъх.
Лицето й пребледнява.
― Надявам се баща му да се оправи бързо… Но с Уолтър щяхме да се женим. До уречения ден остават няколко дни ― прошепва тя. Паникьосана е.
Повеждам я към своята стая и затварям вратата.
― Знам. Каза ми да не се безпокоиш. Ще ти пише веднага щом разбере какво става. Ще се върне. Сигурна съм.
― О, Аби, не мога да чакам.
Тя сяда тежко на леглото ми и свежда глава. Отчаяна е.
― Какво значение имат седмица-две? ― опитвам се да я разведря.
Тя обаче ме поглежда тъжно и разтваря палтото.
― Боже, Руби!
Палтото й скрива, че е бременна.
― Закълни се да не казваш на никого. ― Тя сграбчва ръката ми; очите й издават колко е уплашена.
― Заклевам се. ― Потупвам я по дланта; от ума ми не излиза мисълта, че това е изгубеното бебе. Сядам до Руби: ― Знае ли някой?
Тя поставя длан върху корема си, сякаш да го защити.
― Само Уолтър.
― Съквартирантката ти не е ли забелязала?
― Нощницата и халатът ме прикриваха. Един-два пъти бях на косъм, но ми се размина. Сега обаче е по-трудно, защото времето се стопли. Изглежда подозрително да ходя с палто.
Не мога да откъсна очи от закръгления й корем.
― Какво смяташ да правиш?
Сега по лицето й се изписва решителност.
― Ще чакам Уолтър. Щяхме да се оженим по-рано, ако нямаше безброй спънки.
― Не може да е толкова сложно.
Веднага съжалявам за думите си. Последното, от което има нужда, е моето неодобрение.
― И двамата нямаме пари. Бащите ни плащат учебните такси. Оженим ли се, оставаме сами. Уолтър искаше първо да се дипломира, за да си намери работи и да ни издържа. Решихме да крия бременността още малко. Но сега Уолтър го няма. Боже, Аби, какво ще правя?
― Ще ти помагам, Руби. Заедно ще намерим начин да те прикриваме, докато е необходимо. Иска ми се обаче с Уолтър да бяхте отскочили до градския съвет по-рано.
― Ако се бяхме оженили, преди да завърши, баща му щеше да го лиши от обещаната земя. Разчитахме да се прехранваме от нея.
Поглеждам към закръгления й корем и разбирам непоклатимата й вяра в Уолтър. Надявам се той да се върне скоро, защото не виждам как Руби ще крие бременността си дълго.
― В кой месец си?
― Не съм сигурна.
Опитвам се да позная, но нямам опит в тази сфера.
― Какво казва лекарят?
Тя ахва.
― Не мога да отида на лекар, преди да се омъжа.
― Руби, имаш нужда от медицински грижи. Да ти предпишат витамини.
― Разбрах, че съм бременна едва преди два месеца. Страхувах се да кажа на Уолтър, но той се досети.
Ясно е как. Снова из стаята, мъчейки се да измисля изход.
― Казала ли си на баща си, че искаш да се омъжиш за Уолтър?
― Не, за бога! Уолтър е лютеран, а аз съм презвитерианка. Татко не би ни позволил да се оженим. А мащехата ми… Не мога дори да си представя какво би направила, но ще е ужасно. ― Пръстите на Руби усукват машинално роклята. ― Трябва да се оженим, без да разберат.
― Какво мога да направя?
Искам да съм полезна. Да наблюдавам бездейно е все едно да гледам влакова катастрофа на забавен кадър.
― Повече от достатъчно е да ми помогнеш да запазя тайната. Разбере ли директорката на пансиона, ще ме изключат и ще ме изпратят вкъщи.
Кимвам. Няма да позволим това да се случи. Нещата определено са променени. В моето време не изключват момичета от колежа, защото са бременни.
― Може ли да ти кажа нещо?
Тъгата в очите на Руби ме измъчва.
― Разбира се.
Тя се усмихва внезапно и лицето й грейва за пръв път, откакто влезе в стаята.
― Понякога усещам как бебето се движи.
Значи е в по-напреднала бременност, отколкото смятах.
― Какво усещаш?
― Леки ритничета отвътре. ― Тя погалва с длан коремчето си и пак се усмихва. ― Първо не обърнах внимание, но сега са по-силни.
Приисква ми се да я прегърна и да я попитам какво ще направи с бебето, защото съм сигурна, че няма да го отгледа. Хрумва ми обаче, че детето може да не оцелее, и се разтревожвам още повече за нея.
Руби ме хваща за ръката.
― О, Аби, очаквам с нетърпение да стана майка!
Внезапно вратата се отваря и Милдред влиза.