Втренчва се в корема на Руби. Тя пребледнява и се загръща с палтото.
Милдред се вторачва в нея, сякаш е жигосана.
― Опозорила си се.
Заставам между тях.
― Милдред, това не е твоя работа. Да не си казала дума на никого! ― просъсквам.
Тя обаче ме избутва и се надвесва над Руби.
― И си се разхождала в това състояние из университета? Срамота!
― Млъквай! ― Лицето ми почти опира в пуританската физиономия на Милдред. ― Те ще се женят!
― Нима? Къде й е годежният пръстен? ― вирва нос Милдред.
― Уолтър спестява за болничната такса, когато ще раждам бебето ― казва тихо Руби.
― Ето това е сигурна сватба! ― Милдред навира длан в лицето на Руби; на левия й безименен пръст има халка с диамант. ― Хауард поиска ръката ми.
Руби свежда глава по-злочеста от всякога. Приисква ми се да зашлевя Милдред.
― Браво на теб, но за да създадеш семейство, не е нужен пръстен.
― Напротив. Нужни са пръстен, церемония и съпруг. Ти нямаш нищо! Мястото ти не е тук! ― насочва злобно показалец към Руби.
― Милдред, не се бъркай. Не е твоя работа ― повтарям.
― В Дисциплинарния съвет на пансиона съм! Клетвата ме задължава да я докладвам.
― Не! Недей! ― моли я Руби, скочила на крака.
Милдред излита от стаята. Тръгвам след нея, но Руби ме сграбчва за лакътя.
― Няма смисъл. Не можеш да я спреш. Скоро всички ще научат.
― Не бой се! Ще се справиш. Не си първото забременяло момиче ― опитвам се да я успокоя.
― Аби, тя отиде да каже на госпожица Пийбоди. Ще ме изхвърлят. Какво да правя?
― Ще те скрием! ― Умът ми трескаво търси начин да я спася.
― Къде? В килера с метлите?
― Не, но ще измислим нещо.
Хрумват ми обаче само безполезни идеи. През 1930, без кредитни карти и без пари в брой, няма много варианти за неомъжено бременно момиче, а освен Уил не познавам почти никого от това време, който би могъл да помогне.
― Няма смисъл. Ще ме върнат вкъщи и татко ще ме лиши от наследство. ― Раменете й се отпускат; волята да се бори я е напуснала.
Пристъпвам към нея.
― Няма да постъпи така.
― Напротив. Няма избор. Милдред е права. Опозорих го.
― Ето я! ― Милдред посочва Руби от прага.
Госпожица Пийбоди влиза със сурово изражение.
― Госпожице Фелпс, станете, моля, и си разтворете палтото.
Руби ме поглежда измъчено, но се подчинява.
Чувам как госпожица Пийбоди издишва остро.
― Ясно. Ела с мен в кабинета ми.
― Ще дойда и аз ― заставам до Руби.
― Не, госпожице Торп, няма да дойдете. Ще проведа няколко тежки телефонни разговора в присъствието на госпожица Фелпс, после тя ще остане в апартамента ми, за да не смущава момичетата от пансиона със състоянието си.
― Шегувате ли се? Ще я заключите като затворничка? Не е направила нищо лошо!
Госпожица Пийбоди повдига тънките си изрисувани вежди, сякаш съм идиотка.
― Хайде, госпожице Фелпс! ― махва с ръка на Руби.
Руби тръгва след нея с наведена глава и ме оставя сама с Милдред.
Обръщам се към съквартирантката си:
― Вещица! Как можа да й го причиниш?
Тя изсумтява в отговор.
― Жените трябва да се подкрепят, а не да си подливат вода!
― Защо те е грижа за момиче като нея? Сигурно и ти не си цвете за мирисане. Знам, че скитосваш нощем. Питам се какво ли правиш в малките часове?
Ако не внимавам, ще стана следващата й жертва.
― Страдам от безсъние. Нищо повече. Съжалявам, ако ти нарушавам почивката.
― От утре няма да има значение. Прибирам се вкъщи да организирам сватбата.
― Напускаш университета?
― Не. Омъжвам се. Намерих си съпруг, за това дойдох тук.
Тя протяга ръка да се полюбува на годежния пръстен.
― Боже, колко си объркана!
Разпервам длани във въздуха.
― Кой го казва!
Излизам бясна навън. Едва се сдържам да не излея порой ругатни, каквито тези момичета не са чували. Тръгвам обаче към библиотеката да чакам Уил. Не знам дали може да помогне, но поне ще ме подкрепи. Пристигам по-рано и се помайвам пред входа. Уил се появява иззад ъгъла с тревичка в устата и лъчезарна усмивка, която изчезва при вида на напрегнатото ми лице.
― Какво има? ― Дотичва до мен и ме прегръща през рамо.
― Всичко. Уолтър се прибра у дома, а Руби е бременна. Разкриха я и директорката на пансиона отиде да телефонира на баща й.
Уил ме дръпва настрани от входа към по-усамотено място.
― Ще я изпратят вкъщи ― казва с безизразен глас.
― Да. А Уолтър го няма да се застъпи за нея. На два часа път е, в Шибойган.
― Защо е заминал?
― Баща му пострадал и Уолтър трябва да разнася лед или нещо подобно.