Уил захвърля тревичката на земята.
― Ужасен момент!
― Много съм разтревожена, Уил. Сигурна съм, че това е довело до изчезването на бебето. Имам лошо предчувствие.
― Ела.
Той ме прегръща. Ръцете му ме прислоняват, главата ми удобно приляга във вдлъбнатината на рамото му. Обятията му са спасително убежище от хаоса около нас.
― Всичко ще е наред ― прошепва ми той и се надявам да излезе прав, ала не знам как.
Все пак си поемам облекчено дъх и сплитам длани около кръста му. Той ме погалва по гърба и притиска лекичко буза в челото ми. Толкова приятно е усещането, че е близо до мен. Никога не съм се чувствала по-сигурна. Искам времето да спре, но след няколко минути той бавно се отдръпва.
― По-добре ли си? ― отмята кичур, паднал пред лицето ми.
Кимвам.
Вместо да учим, тръгваме накъдето ни видят очите и стигаме до „Юниън“. Изкачвам се по стълбите към великолепни зали, пълни с изящни канапета и столове ― мястото, където казах на Смити, че съм пътник във времето. Струва ми се преди цяла вечност.
Има и други студенти, но намираме тих кът с изглед към терасата. Обмисляме начини да помогнем на Руби и Уолтър, но всички изглеждат невъзможни.
― Осъзнаваш ли, че може би е по-добре да се доверим на естествения ход на събитията? ― пита Уил.
― Сигурно имаш право. Трудно ми е обаче да наблюдавам безучастно как се отнасят към Руби. Двамата с Уолтър искат да се оженят, но семействата им създават проблеми.
― Но в крайна сметка са се оженили и Руби е родила баба ти, значи не всичко е изгубено.
Уил винаги ще измисли нещо положително.
― Тревожа се колко тежки моменти предстоят на Руби. Казах ли ти, че майка й починала, когато тя била само на две?
―Не.
― Обикаляла от роднина на роднина, докато баща й се оженил. Новата му съпруга обаче се оказала злобна жена. Иска ми се да можех да дам на Руби някаква утеха.
― Двете се сближихте много, макар да не бяхте дълго заедно. Може би ще я видиш отново.
― Надявам се, но не ми се струва вероятно, защото пътувам само назад във времето.
Уил хваща ръката ми и я стисва леко.
― Не мога да си представя да остана тук без теб ― казвам тихо.
Тръгваме към пансиона, за да не пропусна вечерния час.
― Знаеш, че нищо не може да се направи.
Уил ме перва нежно с палец под брадичката.
Усмихвам се тъжно.
― Знам. Благодаря, че беше с мен тази вечер.
― За мен е удоволствие. ― Озарява ме със сладка усмивка; не ми се иска да се разделяме, защото край него винаги се чувствам по-добре.
― Да се видим ли по обяд пред Карилиън Тауър?
―До утре!
Нощта е кошмарна. През цялото време мисля за от ритнатата Руби. Понеже е под ключ, се боя да обикалям из коридорите да не би госпожица Пийбоди да е нащрек. Оставам в стаята си и се боря да не заспя, докато противната Милдред похърква спокойно, сънувайки сватбени торти и бродирани салфетки.
На сутринта, разбира се, тя трополи и тряска, нарушавайки нормалната ми дрямка от зори до единайсет. Явно наистина напусна университета. Вместо да отиде на лекции, си събира багажа. Не смята да губи нито секунда повече в учене, след като е постигнала целта си ― подсигурила си е диплом „сигурен съпруг“.
Вбесена, излизам да си измия зъбите. На връщане минавам край стаята на Руби с надеждата да е там. Вратата е отворена. Госпожица Пийбоди и още една жена я надзирават като тъмничари. Други момичета надничат любопитно, но директорката ги отпъжда. Надзъртам и аз. Руби си събира багажа.
― Вървете си, госпожице Торп ― казва директорката с гъгнивия си глас, сякаш и аз съм жигосана. Руби ме поглежда със зачервени очи. Вирнала остър нос, жената с кисела физиономия до госпожица Пийбоди се втренчва с досада в мен.
Не мога да оставя Руби сама с тези ужасни жени. Вмъквам се в стаята.
― Казах ви да си вървите, госпожице Торп! ― Директорката на пансиона е разгневена, но на мен ми е все едно.
― Някой трябва да й помогне. Бременна е, не е заразно.
Давам гръб на жените и започвам да сгъвам дрехите на Руби.
― Не е за вярване! ― просъсква непознатата с присвити очи.
Руби ми прошепва:
― Благодаря.
― Няма за какво. Това е злата мащеха, нали? ― промърморвам, та само Руби да ме чуе, и тя се подсмихва.
― По-малко приказки! ― тросва се госпожица Пийбоди.
― Не обръщай внимание на старата вещица ― казвам на Руби. ― Какво ще ти направи? Ще те изгони?
Руби се усмихва пак. Радвам се, че успявам да я поразведря поне за кратко.
― Къде отиваш? ― питам я.
― Вкъщи. При татко ― свива вежди тя.