― Мога ли да ти помогна?
Бездействието адски ме напряга.
― Предай на Уолтър, че съм си заминала у дома. ― Тя прибира негова снимка в куфара. ― Писах му, но ако се върне, преди да получи писмото, не искам да се тревожи къде съм изчезнала.
― Може би баща ти ще настоява да се омъжиш за него. Така де… Заради бебето.
Руби прошепва:
― Би било чудесно, но татко няма да позволи. Няма друг начин, освен да се оженим тайно.
― Ще стане! Сигурна съм ― уверявам я, защото единствено това знам със сигурност. Знам обаче и колко трудности предстоят на Руби.
Тя прибира последните вещи в куфара, затваря го и се оглежда.
― Всичко тук ще ми липсва ― казва тъжно.
― А на мен ще ми липсваш ти. Иска ми се да бяхме прекарали повече време заедно.
Няма да я видя повече, предполагам, а тя умира толкова млада. Преглъщам сълзите и я прегръщам. Усещам извивката на закръгления й корем.
― Ще ми пишеш ли да ми разкажеш какво е станало?
Не знам дали ще бъда тук, за да получа писмото. Надявам се обаче да не съм отпътувала.
Тя ме прегръща силно.
― Разбира се.
― И не позволявай на тези злобарки да те сломят казвам достатъчно силно, та да ме чуят.
― Хайде, Руби ― процежда през зъби мащехата й и взема единия куфар.
Руби вдига другия, усмихва ми се тъжно и тръгва.
16
Без Руби дните са сиви. Поне мога да посветя цялото си време на Уил.
Краят на семестъра наближава. Не знаем къде ще отидем, когато настъпи моментът да освободим стаите си. Досега и двамата не сме били тук през лятната ваканция.
През един неделен следобед седим на брега. Уил хвърля камък в езерото и по водата се очертават кръгове
― Глупаво е да будуваме, за да останем заедно тук, и същевременно да сме разделени по цяла нощ.
― Вярно. Щеше да ми е по-забавно с теб. Часове наред обикалям из коридорите, тревожа се за Руби и се надявам да ми пише по-скоро.
Уил се взира в езерото.
― А аз се тревожа за бъдещето. Няма да познавам никого и всичко ще е съвсем различно.
Хвърля още един камък, този път по-надалеч.
Разбирам страха му. И аз го усещам. Да пътуваш самотен из времето е ужасяваща участ.
― Уил? Ами ако те вмъкна в стаята си? Милдред замина, а нямам нова съквартирантка. Нощем ще бъдем заедно и ще си помагаме да не заспим.
Игрива усмивка се разлива на устните му.
― Да нощувам в пансион за момичета? Защо не се сети по-рано?
Същата нощ чакам да мине цял час след изгасването на лампите и слизам на пръсти по задното стълбище. Отварям вратата и след секунди Уил се появява от тъмнината с тревичка между устните и усмивка.
― Нали знаеш, че ако ни хванат, ще ме изключат или ще ме арестуват?
― Тогава мълчи ― прошепвам.
Изкачваме се безшумно по стълбите. Сърцето ми отмерва по милион удара в минута. Озъртаме се и притичваме до стаята ми. Влизаме, заключвам вратата и се облягам на нея с нервен кикот.
Уил слага пръст върху устните ми и сърцето ми се разтуптява още по-силно. Забелязвам извивката на устните му и смеха в очите му. Прехапвам език, за да се овладея.
― Е, това беше фасулска работа ― казва с широка усмивка той и се оглежда; очите му обхождат любопитно дрешника, четката ми за коса и гримовете върху тоалетката. ― Така изглеждат значи стаите на момичетата.
―Да.
― По-голяма е от моята и определено мирише по-добре. ― Той приближава до леглото ми и докосва крайчеца на покривката. ― Наистина ли я е ушила баба ти?
―Да.
Странно е усещането Уил да е тук, в моето пространство, и да докосва малкото ми скъпоценни притежания. Присъствието му е осезаемо. Едно е да го виждам и да разговарям с него всеки ден, съвсем друго ― да прекараме дългата нощ в стаята ми.
― А това е магическото ― или прокълнатото ― легло, с което пътуваш? Изглежда съвсем обикновено.
Той прокарва длан по дървената табла.
― Питала съм се дали не е самото място в стаята. Ще престана ли да се нося из времето, ако го отдалеча от стената?
― Опитала ли си?
Сядам на ръба на леглото.
― Не. Може да опитаме, но се боя да не стане по-лошо.
Уил посочва празното легло на Милдред срещу мен.
― Да седна ли там?
Покрила съм леглото с одеяло, за да не ме потиска.
― Разбира се.
Той се намества в края, протяга дългите си крака и се обляга назад.
― Ако не възразяваш, искам да прекарвам с теб колкото може повече време тук и сега. Още не съм готов да се сблъскам с бъдещето.
Разбирам го напълно.
― И аз се страхувам от следващото пътуване. А няма да те видя, след като напусна тази година.
Очите ми срещат неговите. Осъзнава ли колко се нуждая от него? Долавя ли ужаса, който обикновено прикривам?