― Ще остана отново сама ― гласът ми секва. Отмествам поглед. С всеки изминал ден страхът от предстоящото се засилва. В каква ли мрачна бездна на времето ще пропадна?
Уил идва до мен, сяда и ме прегръща през раменете.
― Аби… Това не бива да се случва. Ще намерим изход и ще се върнем, където ни е мястото.
Отпускам глава върху рамото му и усещам топлото му тяло през тънката материя на блузата. Всичко у него излъчва мъжественост и сила, сякаш може да преодолее всякакво препятствие.
― Искаш да се върнеш? Въпреки че си изгубил семейството си?
Той се замисля и кимва.
― Не съм в състояние да ги предпазя от болестта и от смъртта, но ако се върна там, откъдето тръгнах, може би ще спася фермата и труда на татко.
Изненадващо желание, след като баща му явно не заслужава толкова грижи да се опази наследството му.
― Питам се… ― прошепвам, ― ако се върна вкъщи и разкажа какво съм преживяла, дали някой ще ми повярва? Същият ли ще е животът или светът ще е променен?
― Не знам.
― Имам предвид… дали не съм повлияла някак на бъдещето? А ти… променил ли си развоя на събитията с някоя своя постъпка? Питам се също загинал ли е професор Смит във взривената сграда? Или съм го спасила?
Уил въздиша.
― Надявам се да разберем.
Въпреки физическата сила и издръжливостта, която показва, в гласа му долавям несигурност.
Настаняваме се по-удобно и цяла нощ разговаряме за всичко ― за детството ни, за приятелите, за мечтите ни. За каквото и да е, стига да отвлича вниманието ни от непонятната действителност.
Призори, когато слънцето наднича над хоризонта, извеждам тайно Уил през задното стълбище, преди момичетата да се събудят. После се връщам в леглото да поспя няколко часа.
През следващите нощи се опитвам да го подготвя за бъдещето; описвам му какво ново го очаква ― ескалатори, телевизори с дистанционно управление, компютри. На свой ред Уил връща лентата и ме напътства как се пали огън, а в случай че се озова повече от двайсет години назад ― как се впряга кон в двуколка. Ужасява ме фактът, че тези познания може да се окажат жизненонеобходими.
С всеки ден укрепва приятелството ни. Радвам се на сигурността, която Уил ми вдъхва, и се стремя да не мисля, че някой ден ще го напусна или пък той ще отпътува.
И двамата сме изтощени въпреки дрямката сутрин. Особено Уил, който тренира по два часа дневно.
― Защо никога не пропускаш гребането? ― питам го.
― То е единствената постоянна величина в живота ми. Водата ме успокоява, гребането ми е нещо познато и ме поглъща.
Изтощени сме и отчаяно се опитваме да намерим изход.
― Какво ще кажеш да спим на смени нощем? Поне единият ще си почива ― предлагам.
― Ами ако другият се унесе? Или заспалият отпътува?
Замислям ce.
― Или… ― Поглеждам към леглото ми и се питам как ще приеме следващата ми идея. Изтривам потни длани в роклята. ― Да спим и двамата?
Той напрегнато чака обяснение.
― Не искам да отида някъде сама. Но ако си в леглото с мен, ще дойдеш и ти ― казвам с надеждата да не греша.
Той се усмихва накриво.
― Каниш ме в леглото си?
Свивам рамене и кимвам с усмивка.
Той ме поглежда дяволито и усещам как тялото ми пламва.
― Има известна логика. Каза, че всичко върху него пътува с теб.
Втренчваме се в тясното легло.
― Да… засега.
Представям си стройното му тяло до моето и как часове наред сме само на сантиметри един от друг.
Уил прочиства гърло.
― Знам, че не трябва да приемам. Обаче не мога да откажа да споделя постеля с прекрасно момиче. А и съм изтощен ― добавя той със замечтана усмивка.
Усмихвам се неловко и сплитам пръсти.
― Кога ще опитаме?
― Няма по-добър момент от сегашния ― подсмихва се Уил.
― Значи тази вечер. И как ще стане?
Той потърква замислен челото си.
― Първо, не трябва да лягаме с обувки.
― Вярно.
Събуваме се. И незнайно защо имам чувството, че събличам много повече.
Отмятам завивките, отмествам кутията за шапки в ъгъла и се намествам в леглото.
― Това остава с мен. И това ― посягам към плетената чанта. ― Сложи върху леглото каквото ти е нужно ― казвам на Уил.
Той провесва чантата с учебниците си върху високата подпора до краката и ми се усмихва. Многозначителната му усмивка е неотразима.
Поклащам глава и се засмивам.
― Престани! Изнервяш ме.
Той изключва лампата и сяда до мен. Заема доста място. Лежим един до друг, делим си и възглавницата. Осъзнавам, че съм затаила дъх. След няколко напрегнати секунди се изкисквам.