― Точно! И според мен сега ти е по-нужен приятел, отколкото някой пиян да се оригва във врата ти.
Колтън сякаш чете тъгата в сърцето ми. Прав е, предполагам, и трябва да съм му благодарна.
― И още нещо, Аби. Излизам често на срещи с момичета, но ми липсва истинска приятелка.
― Нали разбираш, че с това ме отблъскваш ― намръщвам се и подритвам едно камъче. ― Може би Мич не беше толкова зле.
Колтън се разсмива.
― Мислех, че ще го приемеш като комплимент. Слушай, на моя етаж има много момчета. Искаш ли да те запозная с някой, който няма да те отегчи до смърт.
Изправям се и тръгвам по пътеката. Иска ми се да избягам от смущението, искам той да ме харесва повече.
― Не си прави труда. По-добре някой да ме хареса сам, а не да излиза по задължение с мен.
Колтън вече е до мен.
― Нямах това предвид.
Препъвам се, залитам, но Колтън ме хваща за ръката и ме задържа.
― Защо не си пиян? ― питам го.
― Прикривам се умело. Ти обаче си новобранец.
Сова изкрещява зловещо някъде наблизо.
― Знаеш ли, че тук има индиански могили? ― сменям темата.
Той се засмива.
― Да. Искаш ли да ти покажа?
― Разбира се!
― Казват, че на Пикник Пойнт също има заровено съкровище.
― Не вярвай на всичко, което чуеш ― подмятам саркастично.
― Вярно е. От малък знам легендата, но днес някой написа в мрежата, че двама докторанти правили разкопки и открили нещо като капсула на времето.
― Сериозно?
―Да.
― Откъде всъщност знаеш толкова за това място?
― Родителите ми ме водеха често тук, когато бях малък. Хранехме патиците и ядяхме сладолед на „Юниън Теръс.
Пъхвам ръце в джобовете, за да ги опазя от студения нощен въздух.
― На мен ми остана само мама. Всички други си отидоха.
― И баща ти ли? ― пита тихо той.
― Почина, когато бях малка. Мама не се омъжи повторно. ― Замислям се за малкото ни семейство и семейните снимки, които имам с двамата си родители. Потискащо е.
― Съжалявам. Не мога дори да си го представя. Моето семейство е голямо.
― Това е чудесно.
Винаги съм завиждала на големите, жизнерадостни семейства.
― Да. Някой ден може да те заведа вкъщи и да те запозная с тях. ― Той спира. ― Ето!
― Какво?
Оглеждам се, но не виждам нищо особено.
― Индианската могила ― посочва Колтън.
От земята се издига тревисто възвишение, обаче не виждам друго в сумрака.
― Внушително, нали? ― казва той.
― Не много.
― Шегувах се. Не са кой знае каква гледка. Пред пансиона ми също има могила, друга се намира близо до часовниковата кула.
Продължаваме към „Лиз Уотърс“. Вие ми се свят от изпитата бира. Колтън ме изпраща до вратата като истински джентълмен.
― Радвам се, че пак те видях.
― Благодаря, че ме спаси. Дължа ти услуга ― казвам.
― Добре. Ще измисля как да си взема дължимото. До скоро.
Влизам в стаята, захвърлям пропуска и телефона върху нощното шкафче и се строполявам в леглото. Избутвам кутията за шапки в ъгъла. Нощта е епичен провал. Единственото момче, проявило интерес към мен, бе противен пияница. Колтън се държеше, сякаш ме харесва, но се оказа, че ме вижда само като приятелка. Историята на моя живот. Поне не направих нещо прекалено неловко. Оригвам се пак.
Знам, че трябва да стана и да изпия един нурофен, но ми се струва непосилно ― изтощена съм, главата ми плува. През последната година в гимназията трябваше да правя като съучениците си и да се науча да пия алкохол. Но бях заета да помагам на мама да се грижи за баба, работех почасово в киното, а и треньорката по атлетика щеше да ме убие, ако ме спипаше да пия.
Лежа и се взирам в тъмния таван. Пръстите ми се плъзват по покривката и усещам грапавината на материите, съшивани цяла вечност. Напипвам и друго и осъзнавам, че не съм прибрала всички снимки в кутията. Оставям ги върху нощното шкафче, за да не ги смачкам.
Заравям глава в меката възглавница и чувам звън на големи камбани, сякаш съм в катедрала. Звучат толкова близо. Не съм забелязала църква до „Лиз Уотърс“. После си спомням за часовниковата кула. Звукът сигурно идва оттам, но защо толкова късно нощем?
Звукът е красив, успокояващ и леко натрапчив. Нотите се повтарят. Затварям очи и оставям камбаните да ме приспят.
Докато се унасям, една камбана удря фалшив тон.
2
На другата сутрин се събуждам и примижавам. Главата ми пулсира от яркото слънце или от пиенето снощи. Устата ми е суха, сънят премрежва очите ми. Обръщам глава към леглото на Джада и виждам плакат на Майкъл Джексън, заобиколен от уродливи зомбита. Присвивам клепачи. Плаката на „Трилър“?