― Мобилни телефони ― усмихвам се и усещам колко ми липсва моят.
― Умът ми не го побира! Иска ми се да си с мен там. Нужен ми е гид.
Той ме поглежда и в очите му съзирам страха, който се опитва да потисне. Обзема ме жал.
― И на мен ми се иска.
За да повишим настроението, подхващаме забавни теми ― как се променя музиката, как пансионите стават общи, за момчета и момичета, как почти всеки има кола, телефон, дебитна карта.
― Изобщо ли не използвате пари?
― Използваме, но по-често плащаме с малки пластмасови карти. Приличат на студентските. ― После осъзнавам, че тук, в това време, не съм виждала нищо пластмасово; всичко е от стъкло, тенекия, алуминий. ― Машина сканира картата и разбира колко пари има в банковата ти сметка.
Уил поклаща глава и разбирам, че е дошъл моментът да спра.
― Хайде да ти открием банкова сметка утре. За всеки случай ― казвам.
― А ти какво ще правиш, ако продължиш да се връщаш назад?
Загриженост помрачава очите му, защото и двамата знаем, че няма кой да ми помогне. С всеки изминал ден неумолимата студена реалност ме притиска по-силно.
― Предпочитам да не мисля за това ― прошепвам и извръщам глава.
Разговорът, завъртял се около подготовката на Уил за бъдещето, ми припомня колко безнадежден ще бъде животът ми следващия път, когато се пренеса нанякъде. Уил ми е разказал каквото може, но животът през 1910 изглежда труден. Невероятно е да открия близък човек. Ще бъда съвсем сама. Как ще оцелея във време, когато жените нямат почти никакви права?
Вдишвам дълбоко, за да се овладея. Когато издишвам обаче, дъхът прозвучава пресекливо като ридание. Уил пристъпва до мен и ме прегръща. Опитвам се да сдържа сълзите. Все по-трудно си придавам невъзмутим вид при мисълта колко ясно е бъдещето ми… или по-скоро колко е неясно.
― Страхувам се, Уил ― признавам, притиснала лице в гърдите му.
― Знам ― прошепва той. ― Аби, бих дал всичко, за да ти помогна. Готов съм дори да отида сто години напред в бъдещето, за да разбера как да се върна и да те спася.
Разтапям се в ръцете му. Простичките му думи и крепката му прегръдка ми вдъхват смелост, от която отчаяно ще имам нужда, когато настъпи моментът.
― Благодаря.
Той ме целува по косата. Приисква ми се повече, но сигурно и бездруго изглеждам дръзка и безочлива в сравнение с жените от неговото време. Боя се да не го отблъсна. Уил обаче ме целува по бузата и се взира в очите ми. Неговите са дълбоки наситеносини езера. Устните му докосват нежно моите и изтръпвам цялата.
Уил плъзва длан по гърба ми, залитам леко и се притискам към него. Той прокарва пръсти през косата ми и накланя глава; вдигам лице и усещам как палецът му нежно погалва врата ми. Устните му намират моите. Това старомодно момче знае как да целува.
Когато се отдръпва, тялото ми е по-меко от вода. Той продължава да ме прегръща и ми се усмихва с изкусителната увереност, която забелязах още при първата ни среща.
― Как ще делим едно легло сега? ― промърморвам.
Уил се засмива.
Дланта ми закрива устата.
― На глас ли го казах?
Той ме пуска.
― Имаш право. Не биваше да подхващам това, но…
Усмихва се накриво.
Закопнявам за още целувки, но се боя какво ще последва. Уил явно си е помислил същото, защото предлага да отидем в кухнята за среднощна закуска.
Прокрадваме се през тъмните коридори, влизаме в кухнята и той включва лампата. Върху плотовете има само стоманени тенджери, тигани и готварски прибори. На етажерка са подредени грамадни консервни кутии с ронена царевица, кисело зеле и други продукти. Откриваме хладилник, но се оказва заключен; складът също е залостен.
― Гадост. Огладнях само при мисълта за храна.
― Не се отказвай толкова лесно. ― Уил отваря чекмеджета, после прокарва ръка по горния ръб на хладилника. ― Ето! ― показва ми ключ.
― Чудесно.
― Да видим с какво разполагаме.
Надничаме в хладилника и виждаме големи парчета месо, опаковани в кафява хартия, овързана с канап.
― Не изглежда вкусно ― отбелязвам.
― Виж това. ― Уил посочва три големи овални кутии. ― Сладолед!
Изважда едната, а аз се снабдявам с шоколадов сироп. Напълваме си купите със сладолед и го поливаме с шоколад.
Отнасяме лакомствата в трапезарията и сядаме в най-отдалечения ъгъла, в случай че дойде някой. Спомням си как с баба се вмъкнахме тайно в кухнята, после се сещам за Руби и бебето й.
― Тревожа се за Руби. Досега трябваше да ми е изпратила писмо.
― Може би Уолтър е успял да я отведе от къщата на баща й ― предполага Уил, гребва от сладоледа, опитва го и се усмихва одобрително.