― Може би, но тя сигурно щеше да ми пише. Толкова ми се иска да я видя!
― Нямам кола и няма от кого да взема. Какво ще кажеш да й се обадим? ― предлага Уил.
― Чудесна идея. Дали имат телефон?
― Има само един начин да разберем. Утре ще опитаме.
Разчистваме уликите от среднощното ни похождение в кухнята и се връщаме в стаята ми. Обличам тениската и анцуга, с които Уил ме снабди в склада за лодки.
Той е по-учтив от всякога.
― Ще се постарая да не завземам леглото тази нощ.
― Не бой се, ще те сритам, ако се разпростреш ― усмихвам се.
Завиваме се с покривката и лягаме с лице един към друг. Кутията за шапки и чантата му с учебници са по местата си. Готови сме за ненадейно пътешествие като двама души върху сал в открито море, които могат да разчитат само на себе си.
Уил хваща ръката ми.
― Благодаря ти, че ме намери.
Усещам приятния допир на кожата му.
― Не че зависеше от мен ― усмихвам се.
― Не знам. Понякога се питам дали срещата ни не е нещо повече от случайно пропадане във времето ― казва замислено той.
― Понеже това всеки го може.
Засмиваме се. Харесва ми гърленият му смях.
― Да. Детска игра е! ― кимва той. ― Но наистина се чудя дали има някаква логика, някаква причина.
― Ако откриеш, непременно ми кажи.
― Нека помислим. Къде отиде първия път?
― Кацнах в 1980.
― И какво се случи? Кого срещна?
Опитвам се да си припомня. Ако броя дните, минал е малко повече от месец, но ми се струва като цял живот.
― Ами… никого. Нито професора, нито теб, нито баба.
― Ходи ли на лекции?
― Не. Бях прекалено уплашена.
― Възможно е значи професорът да е бил там, но да не си го видяла?
― Да. Всъщност имах физика в програмата. Може обаче да е загинал при взрива в Стърлинг Хол. ― Представям си професора през годините, когато се срещахме ― от помъдрял мъж на средна възраст до непохватен млад студент, несигурен в себе си. ― Беше добър човек и искаше да ми помогне. Надявам се да е останал жив.
― И аз. ― Уил стисва ръката ми и усещам загрубялата кожа на дланта му. ― После къде отиде?
― Върнах се в 1970. Тогава видях за пръв път професор Смит. Изглеждаше обнадежден, че ще успее да докаже теориите си.
― Добре. Значи дори да е умрял, негов колега сигурно е доразвил идеите му.
― Не спомена за никого. ― Обръщам ръката му и прокарвам пръст по дланта. ― Цялата е в мазоли.
Той я свива в юмрук и я отдръпва.
― Съжалявам. От гребането е.
― Дай да видя.
Разтварям ръката му. Има мазоли и по дланта, и по възглавничките на дългите му пръсти. Поглеждам го да се уверя, че не му е неприятно. Той се взира спокойно в лицето ми. Прокарвам показалец по кожата му.
Той се усмихва и отново свива пръсти.
― Гъделичкаш ме!
― Имаш гъдел?
― Да, когато ме докосваш така. ― Потръпва и казва: Хайде, съсредоточи се! Къде отиде след това?
Обаче е почти невъзможно да се съсредоточа, докато държа ръката му. Спомням си ужасния взрив и се връщам по стъпките си.
― Хиляда деветстотин шейсет и първа ― спомням си.
Уил се усмихва и стисва леко дланта ми.
― Където се срещна с мен?
― Да ― усмихвам се в отговор. ― И с професора. Той дойде в стаята ми и засне всичко от кутията, за да види дали има някаква връзка.
― Добре. Това подкрепя теорията ти, че се опитва да ни помогне да се върнем вкъщи. А после? Какво последва?
― Ами… О, да! Срещнах се с баба през 1951. Бяха прекрасни дни. Никога няма да ги забравя.
― Според мен и това е важно. Тъгувала си, била си самотна и те е притеглил човек, с когото имаш силна емоционална връзка. Аз също бях тъжен и унил. Може би затова се намерихме.
― Склонна съм да се съглася. А и с баба се задържах най-дълго на едно място. Засега. Три седмици.
― Сигурно защото си открила начин да изиграеш системата.
Кичур коса пада върху лицето ми. Прибирам го зад ухото.
― Може би.
― И като спомена емоционалното притегляне, баба отчаяно искаше да разбере какво се е случило с бебето на Руби. Тогава… хоп!… Ето ме тук при бременната Руби.
― И при мен. Не го забравяй.
Той потърква нежно нос в моя.
― Не мога да те забравя. ― Докосвам бузата му и очите му се разнежват. ― Хей, веднъж помолих звездите: „Изпратете ме няколко десетилетия назад, за да срещна мило момче, израснало във ферма“. И та-дам! Ето ни тук заедно.
― Значи ти си виновна, че пътувам във времето. Никой не те е поканил на среща и се е наложило да се върнеш далеч назад, за да си намериш момче ― намига и целува дланта ми.