― Честно казано, не мисля, че си ме канил на среща.
― Откраднах сладолед от хладилника, за да те почерпя. Не се ли брои?
― Това е взлом, не е среща.
Той се засмива.
― Е, все ще измисля и нещо друго.
― Добре.
Уил се надвесва над мен и ме целува по устните. Прокарва пръсти по ръката ми и кожата ми изтръпва. Слагам длан върху гърдите му и усещам колко силно бие сърцето му. Целувките му са блажено вкусни. Краката ни се преплитат и изгубвам представа за времето. Задъхани и разтреперани, плъзваме ръце под дрехите си, после се отдръпваме един от друг. Уил ляга по гръб и се взира в тавана.
― Ако бях джентълмен, щях да изчезна. Но предвид по-особените обстоятелства, най-добре е да си удържам ръцете до сутринта.
Скръства ги пред гърдите и се поотмества към ръба на леглото.
Простенвам недоволно.
― Нали не искаш да се окажем в положението на Руби и Уолтър? ― поглежда ме косо Уил.
― Боже! Представяш ли си как се появявам през 1880-та, бременна и сама?
Мисълта ме ужасява. Той обръща красивото си лице към мен.
― В никакъв случай! Съжалявам, че прекрачих границата. Няма да се повтори.
Присламчвам се по-близо до него и отпускам глава върху рамото му. Доближавам устни до неговите и прошепвам:
― Ще упражняваме самоконтрол.
17
Някой нежно отмята косата ми от лицето. Отварям рязко очи и виждам Уил.
― Добро утро.
Тихият му сипкав глас отеква в гърдите, където лежи дланта ми. Вдигам глава от рамото му.
― Добро утро.
Бавно се отдръпваме един от друг.
― Успяхме още една нощ ― казва възторжено той.
Иска да каже, предполагам, че не сме отпътували във времето. После обаче се питам дали няма предвид… че сме устояли на изкушението.
Някой почуква на вратата. Замръзвам.
― Какво ще правим? ― Поглеждам го, изтегнат доволно върху леглото ми в цялата си мъжествена прелест.
― Може ли да не отваряш? ― прошепва.
Чукането прозвучава пак ― по-силно.
― Абигейл, тук ли си? Нося ти документи за подпис.
― Отговорничката на етажа е. Трябва да отворя. Скрий се бързо.
― Къде?
Оглеждам стаята. Половината на Милдред е съвсем празна и не предоставя укрития.
― В дрешника или под леглото. Избирай.
Той се шмугва в тесния дрешник и се смества зад закачалките. Дръпвам завесата ― не покрива целия отвор, но помага.
― Обличах се! ― извиквам и открехвам вратата.
Отговорничката ме поглежда с присвити очи иззад очила с тънки телени рамки. Втренчва се в широката спортна тениска и анцуга ми, сякаш съм в скандално облекло. Очевидно в тази епоха момичетата не носят често момчешки дрехи.
― Какво ми носиш? ― напомням й.
― А, да! Не си подписала документите за освобождаване на стаята. Ако ще оставаш тук през лятото, трябваше да подадеш молба още миналата седмица.
― Може ли да остана?
Това разрешава проблема с преместването в края на семестъра.
― Разбира се. Попълни приложения формуляр и го занеси веднага в кабинета на директорката.
Подава ми книжата.
― Благодаря. ― Затварям вратата и отмятам завесата на дрешника. ― Чу ли? Може да останем през лятото.
Лицето на Уил се подава измежду роклите. Косата му стърчи смешно.
― Чудесна новина. Ако ме измъкнеш оттук, веднага ще се погрижа.
Така започва поредният ден. Двамата се разделяме, всеки зает да се преструва, че мястото му е тук, в тона време, където всъщност не е.
По-късно през деня се сместваме в телефонна кабина във фоайето на Мемориъл Юниън. Стените са от дъбово дърво, вратата ― стъклена; вътре е вградена пейчица за сядане. Тясно е, но това не ни пречи. Поверявам задачата на Уил, защото нямам представа как се телефонира през трийсетте.
― Ще ме прехвърлите ли към оператора за между градски разговори?
Той държи слушалката между нас, за да чуваме и двамата.
― Изчакайте, моля ― казва женски глас.
Почти цяла минута се вслушваме в цъкане и прищракване, преди друг глас да попита:
― С кой град искате да се свържете?
― Рио, Уисконсин ― отговаря Уил.
― Един момент.
Отнема далеч повече. Докато чакаме, се любувам на веждите и миглите на Уил, изящно обрамчващи очите му. Погледът ми се плъзва по тесния му нос и стига до устните, припомняйки ми удивителните му целувки.
Той забелязва къде съм се втренчила, повдига вежда и крайчецът на устните му се повдига в многозначителна и леко самодоволна усмивка.
― Винаги ли се чака толкова? ― питам изчервена и се преструвам, че не съм го зяпала.