― Да, ако разговорът е междуградски. Как е в твоето време?
― Всеки може да се обади навсякъде от своя телефон. Не е необходим оператор. Набираш телефона онлайн. Не помня кога за последно съм виждала телефонна кабина.
Уил поклаща глава, поразен от небивалиците ми. Нов глас прозвучава по линията.
― Кого търсите, моля?
― Фамилията е Фелпс. Госпожица Руби Фелпс.
― Няма Руби Фелпс, в телефонния указател има само Джордж Фелпс.
Уил ме поглежда за потвърждение. Не знам как се казва баща й, но кимвам.
― Да, Джордж Фелпс, моля.
― Ще струва десет цента ― казва операторът.
Уил ми подава слушалката и бръква в джоба си; пуска монетата в телефона.
― Свързвам ви.
Чуваме още няколко прищраквания и странен сигнал, който изобщо не прилича на бръмченето по мое време. Моля се това да е номерът. Внезапно ме обзема нетърпение да поговоря с Руби.
― Ало? ― казва жена.
Уил ме побутва да отговоря. Явно млад мъж да търси Руби не е най-добрата идея. Приближавам устни до слушалката.
― Може ли да говоря с Руби, моля?
Настъпва дълго мълчание.
― Руби е в колежа ― отговаря сухо жената; сигурна съм, че е ужасната мащеха.
Поглеждам към Уил и той свива вежди. Как да я убедя да ми позволи да говоря с Руби?
― Всъщност съм й приятелка от колежа. Тревожа се за нея и исках да разбера как е. Обещавам да не я задържам дълго.
― Руби не е вкъщи. Не се обаждайте повече ― гласът е безизразен и неумолим; сърцето ми се свива от жалост към бедната Руби.
― Чакайте! Къде е тя?
След нова пауза раздразнен глас отговаря:
― Грижи се за болната си леля.
― Предайте й, моля, че се е обаждала Аби…
Връзката прекъсва, преди да довърша. Уил взема слушалката и я окачва. Отваряме вратата и се измъкваме от задушната кабина.
― Вярваш ли, че е при някаква леля? ― пита Уил.
― Не. Мисля, че това значи „отпратихме я надалеч, за да не посрамва семейството“.
― Ужасно! Дали Уолтър знае какво се случва?
О, Руби, къде си?
Следобед Уил ме кани на първата ни официална среща. Откарва ме с лодката до Пикник Пойнт. Наблюдавам го как гребе и се наслаждавам на плавния ритъм и на мускулите му, които се изопват при всяко движение с веслата. Топлият ветрец развява косите ни и запрята полата на роклята ми за радост на Уил.
Той завързва лодката за дърво край брега и двамата намираме слънчево място, където да постелем одеялото. Уил изважда блокче жълто сирене, плик фъстъци с черупки, две бутилки джинджифилова бира и шоколад.
След този ден сме почти неразделни и не след дълго имам чувството, че Уил винаги е присъствал в живота ми. Понеже посещаваме летни курсове, винаги имаме домашни. Уил поглъща ненаситно знания; аз често се изкушавам да зарежа лекциите, защото престоят ми тук е временен, ала от друга страна, се радвам, че двамата сме заедно в колежа.
Слънчевите следобеди прекарваме най-често край езерото или наемаме велосипеди и караме по алеята до Пикник Пойнт. Понякога се излежаваме на плажа. Банският ми костюм е от синкава вълна и не е особено стилен, но Уил ме харесва в него. Любимите ми моменти са когато се излежаваме под слънцето след дълго плискане във водата. Уил отмята косата от рамото ми и целува звездата, татуирана върху него. Повече не ми и трябва. Побутвам го да легне по гръб и обсипвам с целувки бронзовата му кожа. Слагам длан върху плоския му корем и мускулите му се напрягат.
― Момчетата по мое време биха дали всичко за такива плочки.
― Това пък какво е?
― Коремни мускули. Тренират като луди, за да имат стегнати кореми.
― Хм… Не знам защо са им, но бих им препоръчал да се запишат в отбор по гребане. Какво друго правят момчетата от твоето време?
― Ами… някои си пробиват ушите и носят обици.
― Сериозно? Мъжете носят обици? Като пирати?
Той повдига вежди.
Засмивам се.
― Някои си бръснат гърдите. ― Прокарвам пръсти по русите му косъмчета. ― Други си бръснат лицата по-рядко, за да са винаги с леко набола брада.
― Не ме е грижа какво име хрумнало на мъжете в бъдещето. Уверявам те, че няма да нося обици и няма да си бръсна гърдите.
Обхваща ме през кръста, придърпва ме по-близо, топлите ни тела се докосват и устните ни се сливат.
Една съботна вечер отиваме на кино в „Орфеум“ на Стейт Стрийт. Залата е красиво декорирана. По мое време не съм виждала това място и се питам дали съществува.
― Виж! Има фото! ― посочвам кабинка със завеса и надпис „Фотоматон“ във фоайето и повличам Уил натам.
Докато той разглежда възхитен кабинката, осъзнавам, че тук е направена снимката в табакерата, която открих през 1948.