― Искате ли да се снимате? ― пита фотографът.
― Разбира се. Как става? ― осведомява се Уил.
― Влизате вътре, сър, и позирате с вашата дама. Ще ви заснема три пъти и ще проявя снимката веднага.
Уил се обръща към мен с нетърпелива усмивка.
― Това е чудесно!
Дава на фотографа няколко монети.
Вътре се сместваме рамо до рамо върху тясната пейка и се усмихваме. Блясва ярка светкавица. Засмиваме се. За втората снимка Уил ме прегръща през кръста и ме целува. За последната ме погъделичква по хълбока и двамата се заливаме в смях, когато светкавицата ни заслепява.
Фотографът ни подава лентата със снимките. Сближаваме глави да се видим. Изглеждаме като най-обикновени, щастливи студенти. Никой не би заподозрян, че сме пътешественици през времето.
― Да ви ги изрежа ли, за да си ги поделите? ― пита ни фотографът.
Кимвам и не след дълго си тръгваме със снимките.
― Коя си избираш? ― пита ме Уил.
Вземам снимката след целувката и внезапно осъзнавам, че се гледаме с любов.
― За мен е онази, на която се смееш, защото така искам да те запомня.
Той ми показва снимката. Усмивката ми помръква. Уил вече мисли за момента, когато ще се разделим.
― Извинявай. Не биваше да го казвам ― прошепва той.
― Няма нищо.
Преструвам се, че не съм разтревожена.
― А тази? ― Уил ми показва третата снимка.
― Ти я вземи.
Знам, че ще я сложи в табакерата, защото я видях там. Премълчавам обаче ― за мен е важно поне нещичко през това безумно пътуване да зависи от свободната ни воля.
― Сигурна ли си? Една за теб и две за мен?
― Да. ― Целувам го по бузата.
След седмица влизам в стаята по тениска и къси панталони, изработени собственоръчно от срязания анцуг. Уил лежи по корем, загледан в таблата на леглото.
― Какво правиш? ― Заключвам вратата.
Той се обръща. Държи джобно ножче и ме гледа гузно.
― Е? ― Отивам да видя какво крие.
Прозорецът е отворен и топъл ветрец повява пердето.
― Реших да оставя знак, че сме били тук. За потомството.
Издълбал е часовникови стрелки в дървото. Проследявам с пръст пресните вдлъбнатини.
― Ти си бил!
― Моля?
― Когато дойдох в колежа, забелязах знака. Беше неясен естествено, но все пак личеше. ― Сядам до него и се усмихвам. ― Дърворезбата ти ще издържи осемдесет години.
Как не съм обърнала внимание, че този път не е тук при пристигането ми?
― Леле, това значи е много стара табла. Нали нямаш нищо против, че го направих?
Усмихвам се и го целувам леко.
― Напротив, харесва ми!
Той се обръща и сяда.
― Нощта е прекрасна, Аби. Срамота е да стоим затворени в стаята.
― Какво си намислил? ― подвиквам от килера, където прибирам дрехи.
― Да отидем на покрива и да погледаме звездите.
Събирам покривката на баба от леглото. Той взема чантата с учебници. Прекосяваме тихо коридора. Уил е преметнал покривката през глава като грамаден шал, и случай че се натъкнем на някое момиче, тръгнало към банята.
Влизаме в учебния кабинет в четвъртото крило и сваляме резето на вратата към плоския покрив. Постилам покривката и двамата лягаме един до друг. Вечерта е мека и топла, някой сякаш е напръскал небето с блестящи искрици.
― Звездите са толкова ярки.
Уил ми сочи съзвездия, които така и не съм се научила да разпознавам. Моите познания се простират до Голямата и Малката мечка. Съвършена нощ.
Докосвам ръката му.
― Искам да те помоля за услуга.
Той се обръща към мен; лунното сияние блести в очите му.
― Каквото и да е.
― Когато ме видиш пак през 1961, не ми разказвай какво сме преживели заедно.
Той се подпира на лакът и взема ръката ми.
― Защо?
― Мислих много. Ако бях дошла тук, знаейки какво се е случило, може би нямаше да стане така. Сигурно щях да объркам нещо.
― Но ти ми разказа за бъдещето.
― Да, но ти описвах промените, за да ти помогна да се приспособиш. Не съм ти казвала какво те очаква, защото не знам.
Той погалва бузата ми с палец.
― Разбираш ли колко ще ми е трудно да не ти разкажа за нас и да премълча какво означаваш за мен?
Обгръщам лицето му с длани. Уил целува дланта ми. Не знам как ще преживея раздялата с него.
― Когато те видя отново, искам да те прегърна и да продължим нататък, все едно не сме се разделяли.
Целувам го нежно по устните.
― Знам, но всъщност успяваш доста добре да опазиш тайната.
― Мислиш ли, че можем да променим случилото се? Искам да кажа, за теб то вече е минало, но за мен не е. Ами ако ти разкажа всичко, когато те видя през шейсетте? ― пита Уил.