Выбрать главу

― Искате ли да се снимате? ― пита фотографът.

― Разбира се. Как става? ― осведомява се Уил.

― Влизате вътре, сър, и позирате с вашата дама. Ще ви заснема три пъти и ще проявя снимката веднага.

Уил се обръща към мен с нетърпелива усмивка.

― Това е чудесно!

Дава на фотографа няколко монети.

Вътре се сместваме рамо до рамо върху тясната пейка и се усмихваме. Блясва ярка светкавица. Засмиваме се. За втората снимка Уил ме прегръща през кръста и ме целува. За последната ме погъделичква по хълбока и двамата се заливаме в смях, когато светкавицата ни заслепява.

Фотографът ни подава лентата със снимките. Сближаваме глави да се видим. Изглеждаме като най-обикновени, щастливи студенти. Никой не би заподозрян, че сме пътешественици през времето.

― Да ви ги изрежа ли, за да си ги поделите? ― пита ни фотографът.

Кимвам и не след дълго си тръгваме със снимките.

― Коя си избираш? ― пита ме Уил.

Вземам снимката след целувката и внезапно осъзнавам, че се гледаме с любов.

― За мен е онази, на която се смееш, защото така искам да те запомня.

Той ми показва снимката. Усмивката ми помръква. Уил вече мисли за момента, когато ще се разделим.

― Извинявай. Не биваше да го казвам ― прошепва той.

― Няма нищо.

Преструвам се, че не съм разтревожена.

― А тази? ― Уил ми показва третата снимка.

― Ти я вземи.

Знам, че ще я сложи в табакерата, защото я видях там. Премълчавам обаче ― за мен е важно поне нещичко през това безумно пътуване да зависи от свободната ни воля.

― Сигурна ли си? Една за теб и две за мен?

― Да. ― Целувам го по бузата.

След седмица влизам в стаята по тениска и къси панталони, изработени собственоръчно от срязания анцуг. Уил лежи по корем, загледан в таблата на леглото.

― Какво правиш? ― Заключвам вратата.

Той се обръща. Държи джобно ножче и ме гледа гузно.

― Е? ― Отивам да видя какво крие.

Прозорецът е отворен и топъл ветрец повява пердето.

― Реших да оставя знак, че сме били тук. За потомството.

Издълбал е часовникови стрелки в дървото. Проследявам с пръст пресните вдлъбнатини.

― Ти си бил!

― Моля?

― Когато дойдох в колежа, забелязах знака. Беше неясен естествено, но все пак личеше. ― Сядам до него и се усмихвам. ― Дърворезбата ти ще издържи осемдесет години.

Как не съм обърнала внимание, че този път не е тук при пристигането ми?

― Леле, това значи е много стара табла. Нали нямаш нищо против, че го направих?

Усмихвам се и го целувам леко.

― Напротив, харесва ми!

Той се обръща и сяда.

― Нощта е прекрасна, Аби. Срамота е да стоим затворени в стаята.

― Какво си намислил? ― подвиквам от килера, където прибирам дрехи.

― Да отидем на покрива и да погледаме звездите.

Събирам покривката на баба от леглото. Той взема чантата с учебници. Прекосяваме тихо коридора. Уил е преметнал покривката през глава като грамаден шал, и случай че се натъкнем на някое момиче, тръгнало към банята.

Влизаме в учебния кабинет в четвъртото крило и сваляме резето на вратата към плоския покрив. Постилам покривката и двамата лягаме един до друг. Вечерта е мека и топла, някой сякаш е напръскал небето с блестящи искрици.

― Звездите са толкова ярки.

Уил ми сочи съзвездия, които така и не съм се научила да разпознавам. Моите познания се простират до Голямата и Малката мечка. Съвършена нощ.

Докосвам ръката му.

― Искам да те помоля за услуга.

Той се обръща към мен; лунното сияние блести в очите му.

― Каквото и да е.

― Когато ме видиш пак през 1961, не ми разказвай какво сме преживели заедно.

Той се подпира на лакът и взема ръката ми.

― Защо?

― Мислих много. Ако бях дошла тук, знаейки какво се е случило, може би нямаше да стане така. Сигурно щях да объркам нещо.

― Но ти ми разказа за бъдещето.

― Да, но ти описвах промените, за да ти помогна да се приспособиш. Не съм ти казвала какво те очаква, защото не знам.

Той погалва бузата ми с палец.

― Разбираш ли колко ще ми е трудно да не ти разкажа за нас и да премълча какво означаваш за мен?

Обгръщам лицето му с длани. Уил целува дланта ми. Не знам как ще преживея раздялата с него.

― Когато те видя отново, искам да те прегърна и да продължим нататък, все едно не сме се разделяли.

Целувам го нежно по устните.

― Знам, но всъщност успяваш доста добре да опазиш тайната.

― Мислиш ли, че можем да променим случилото се? Искам да кажа, за теб то вече е минало, но за мен не е. Ами ако ти разкажа всичко, когато те видя през шейсетте? ― пита Уил.