― Точно от това се страхувам. Дали е полезно да знаем бъдещето или миналото, или ако знаем, ще направим нещо, което иначе не бихме направили? И дали така ще променим крайния резултат? Не искам да рискувам.
― И дали бъдещето ни вече е начертано? Или все още не е?
Лягам по гръб и впервам поглед в нощното небе. Чувствам се като нищожна прашинка сред необятния простор.
― Това е загадката.
― Немислимо е да си отидеш.
Долавям дълбоката тревога в гласа му.
Обръщам се към него.
― Може би ти ще си отидеш пръв.
Той поклаща глава.
― Аби, ти си всичко за мен.
Целува ме пламенно. Очите му тъмнеят в лунната светлина.
― Ако бяхме само ти и аз, без камбанен звън и без пътешествия във времето, щях да съм твой завинаги и до края.
Любовта в погледа му спира сърцето ми. Как е възможно да съм такава щастливка?
― Обичам те, Уил.
― Знам. ― Той се усмихва доволен и аз се разсмивам. ―Дните с теб са най-щастливите в живота ми.
Кимвам, защото чувствам същото.
― И ще запазя спомена през всички времена и трудности, които ми предстоят. Любовта ти ще ме крепи.
Простичките му думи ми вдъхват надежда за бъдещето, но и ме плашат. Всеки ден ме приближава до раздялата с Уил, а няма причина да очаквам, че ще се върна вкъщи. Сърцето ми се свива. Не мога да го изгубя.
Уил долавя отчаянието ми.
― Ела.
Разтваря ръце и ме прегръща. Досегът на тялото му, силата и решимостта му ме размекват.
Той безмълвно потрива брадичка в лицето ми, ала не ме целува. Дъхът му стопля кожата ми. Затварям очи и прокарвам устни по врата му. Усещам как гърдите му се повдигат по-бързо. Дланта му се плъзва по хълбока ми, по корема и обвива нежно гърдата ми.
Уил ме целува по врата и прошепва:
― Не бой се. Тази нощ сме само ти и аз.
― Да ― отронвам и устните ми намират неговите.
Унасяме се в шемета на дълги целувки, пълни с надежда, че ще устоим, каквото и да ни поднесе времето.
След толкова стоически нощи нарушаваме даденото обещание под одеялото на звездите.
18
― Добро утро, красавице.
Уил ме събужда с целувка. Изтръгва ме от мрачен сън. Телата ни са сплетени под покривката след вълшебната ни нощ под небето.
Той ме озарява с пленителната си усмивка. Косата му пада напред; отмятам я, за да видя по-ясно лицето му. Незнайно защо се опитвам да запечатам образа му в мислена снимка. Искам завинаги да го запомня така. Спокоен, щастлив.
― Обичам те, Уил.
― И аз те обичам.
Той потърква носа си в моя.
Усмивката ми помръква.
― Исках да съм сигурна, че го знаеш.
Той се отдръпва.
― Аби, какво има?
― Не знам. Нещо не е както трябва, не знам какво.
― Кошмар ли сънува?
― Може би. ― Изправям се и прокарвам пръсти през косата си. ― Сигурно не е нещо сериозно.
― Заради снощи ли е? ― пита притеснен той.
― Боже, не! Беше прекрасно. Не бих променила нито секунда… Нямам обяснение.
Той ме прегръща през рамо.
― Обещай да ми кажеш, ако се почувстваш зле.
Хващам ръката му, стисвам я леко и се усмихвам с попресилена увереност.
― Обещавам.
След като измъквам Уил през задния вход обаче и проследявам с поглед как се отдалечава, ми се доплаква.
Денят ми потича в обичайното русло, но нещо е различно. Не знам какво точно, ала шестото чувство, интуицията или както там се нарича ми подсказва, че назрява промяна. С Уил ще се срещнем късно през нощта. Цяла сутрин има лекции, после състезание, а след това ― ергенско парти на съотборник. Искам обаче да го видя. Нужна ми е опората на здравия му разум, сигурността, която ми вдъхва.
В късния следобед заставам на хълма. Наблюдавам лодките в далечината; плъзгат се по езерото като водни буболечки. Гледката е красива ― движат се грациозно, тласкани от крепка сила и отлична координация. Ако един гребец наруши ритъма, ще провали инерцията на целия отбор. Подобно на времето.
Нещо във вселената нарушава синхрона и ни запраща из годините, а ние се опитваме да надхитрим системата, да подмамим часовника, за да не ни раздели. Усещам обаче присъствието на зорката Карилиън Тауър, която стои на пост в далечината, и сякаш по хоризонта на времето се трупа напрежение, каквото не съм долавяла преди.
Не знам коя е причината за предусещането, ала го има. При предишното пътуване прескочих близо двайсет години. Ако се случи същото, къде ще се озова? Съществува ли „Лиз Уотърс“ тогава? Ако не е построена, на същото място ли ще се приземи леглото ми, или ще изчезна в небитието?
Опитвам се да си представя как се лутам из времето без Уил и не мога. Той е бил до мен почти всеки ден и всяка нощ, откакто пристигнах тук преди три месеца.