Когато лодките се връщат на брега, въздухът не ми стига, дланите ми са потни и не успявам да се овладея. Отчаянието ме потиска и изцежда и последната капчица радост. Едва се сдържам да не изкрещя на Уил, докато състезателите навлизат в дока. Изчаквам победителите от Уисконсин, но те оставят другите да минат пред тях. Когато най-сетне идва техният ред, гостуващите отбори ги аплодират.
Откривам Уил на обичайната му трета седалка. Красив е, доволен от победата и изморен от надпреварата. Ликува със съотборниците си и не усеща как настъпва промяната.
Момчетата размахват тържествуващо юмруци във въздуха. С усилие на волята се стърпявам да не хукна към Уил. Чакам, докато се ръкуват с другите отбори. Сигурно изглупявам и всичко е наред. Вероятно са хормоните или е от стреса. Не знам.
Уил ме забелязва и ми махва. После вижда посърналото ми лице и усмивката му изчезва. Проправя си път през тълпата спортисти и идва при мен.
― Какво има? ― Хваща ръцете ми и се взира в очите ми.
Какво да отговоря? Нямам представа. Избухвам в сълзи.
Той ме прегръща през раменете и ме повежда настрани от дока и навалицата.
― Аби, какво се е случило? Моля те, кажи ми.
Вкопчвам се в ръката му.
― Имам лошо предчувствие.
― Ела.
Той разтваря ръце. Сгушвам се в обятията му и заравям лице в гърдите му. Тениската му е влажна. Опитвам се да наложа на разтуптяното си сърцето да забие в ритъм с неговото ― бавно и равномерно. Уил е силен, стабилен, сигурно убежище. Мирише на свежа природа и на себе си. Трябва да запомня този момент. Прегръщам го с все сила.
― Всичко ще е наред. Погледни ме. ― Той ме подхваща леко за брадичката, повдига лицето ми и изтрива сълзите ми.
Впивам очи в неговите, сини като ясен ден. Носът и бузите му са изгорели от слънцето.
― Обичам те, Аби. Ще намерим изход. Няма да позволя на времето да се разпорежда с нас.
Кимвам, ала не му вярвам. Никога не сме имали избор. Той обаче е толкова уверен, не искам да го плаша.
Уил се усмихва съчувствено.
― Сълзите ти ми късат сърцето. Хайде да седнем някъде и да ми разкажеш какво те кара да се чувстваш така.
― Не трябва ли да си при отбора?
Той поглежда към спортистите на кея.
― Ще се справят и без мен. Ела!
Повежда ме край брега на езерото, далеч от погледите на съотборниците си. Сядаме до водата сред възлести дървесни корени, прикрити зад върбов ствол.
― Е? Какво става? Никога не съм те виждал да се държиш така.
Улавя нежно дланите ми и се взира в просълзените ми очи.
Поемам си дълбоко дъх, за да се овладея.
― Страхувам се, че ще те изгубя.
― Няма да го позволя! Обещавам ти ― казва той решително, ала и двамата знаем, че времето е по-силно от нас.
― Друг път чувствала ли си се така, преди да заминеш нанякъде?
― Никога ― поклащам глава. ― Не съм долавяла никакви предупредителни знаци. А ти?
― И аз. Виждаш ли! Положението е под контрол.
― Имаш право. Държа се нелепо ― съгласявам се. ―Може би е панически пристъп.
― Какво е това?
― Да се тормозиш без повод за дреболии. Има лекарства срещу такъв страх ― обяснявам, стиснала трескаво ръката му.
― Ясно. Просто си се паникьосала ― усмихва се на думата той. ― Без повод. Ще ми се да ти дам хапче, за да ти мине.
Не мога да му опиша чувството, а той не може да ме убеди, че сме в безопасност. Не искам да го безпокоя, затова казвам:
― Сигурна съм, че е безпричинно. Просто глупав страх.
― Радвам се, че сподели с мен. Ако изчакаш да приключа с отбора, ще те изпратя до пансиона.
Усмихвам се и кимвам с облекчение.
― Разбира се.
― Значи се договорихме.
Той ме поглежда ласкаво.
Страхувам се да го изпусна от очи. Връщам се до навеса за лодки с него и чакам на брега, докато прибира лодката със съотборниците си. Момчетата са въодушевени от победата и се тупат по гърбовете. Уил се обръща често към мен, за да се увери, че съм добре, и всеки негов поглед ме успокоява и ми вдъхва увереност.
Не след дълго той тръгва към мен с неколцина съотборници. Те ме виждат да седя с незакопчана догоре блуза, с навити ръкави и развяна от вятъра коса. Нося дрехи от това време, но със свободата на двайсет и първи век. Сигурно им приличам на разпусната жена.
― Ще оставиш ли момичето си за малко, та да дойдеш на ергенското парти на Еди? ― пита един.
― Ще дойда, разбира се, но да знаете, че Аби не е обикновено момиче ― отговаря Уил с дяволита усмивка и ми намига.